Путин прекрачва линии, които съветските лидери не смееха

В света на Путин Русия е напреднала държава, преодоляваща пандемията от Covid-19 и опитваща се да разреши някои неизбежни, но не особено стряскащи социални и икономически проблеми.

В другия свят, извън залата с лица, попиващи всяка дума на Путин, руски войски се струпваха по украинската граница. Европейските и американските лидери призоваваха за деескалация, но призивите им бяха игнорирани. САЩ току-що бяха засилили санкциите, разширявайки ги до новия дълг на Русия. Чешката република току-що бе обвинила руски разузнавачи за експлозия в склад за боеприпаси през 2014 г., при която загинаха двама души, и изгони 18 руски дипломати от посолството в Прага. Разбитата руска опозиция, официално определена от правителството като „чуждестранни агенти“, търпеше превантивни задържания и засилено присъствие на части против размирици, докато се опитваше да проведе митинги в подкрепа на своя затворен, гладуващ лидер Алексей Навални.

Делът на ваксинираните в Русия възлиза на 4,3%, според данни, събрани от Bloomberg, което се равнява на около 13% от този в САЩ. През февруари, последния месец, за който са налични официални статистически данни, 24 369 души са починали от Covid или с Covid; но смъртните случаи в сравнение с февруари 2020 г. са с 29 493 повече, което предполага продължаващо прикриване на смъртността от пандемията.

Лидери с опит като на Путин често притежават мощно „поле за изкривяване на реалността“ - термин, приложен за първи път към друга, положителна диктаторска фигура, съоснователя на Apple Стив Джобс. Но Путин всъщност не формира възприятия - нито за света, нито дори за страната си, която в наши дни може да има достъп до повече източници от държавните пропагандни канали.

Хората могат да видят какво всъщност се случва, а Путин - след заобикалянето на руската конституция миналата година, което на практика го направи президент доживот - премина етапа, в който се нуждаеше дори от неправдоподобно отрицание.

Няма смокинови листа за неговите диктаторски наклонности, за намерението му да изкорени заплахата Навални и неговата организация, независимо какво се случва с лидера на опозицията или екипа му, за вярата му, че може пожелателно да победи пандемията, за раздразнението му от самото съществуване на Украйна като независима държава, за открито конфронтационното му отношение към САЩ, за презрението му към другите западни държави като гласове в хора, ръководен от САЩ. Така че цялата реторика на Путин към публиката, която добре разбираше напълно различния дневен ред в реалния свят, беше част от посланието, което той формулира към края:

„Имаме - просто съм принуден да го кажа - достатъчно търпение, отговорност, професионализъм, здрав разум и увереност в себе си и в правото да вземаме каквито и да било решения. Но се надявам, че на никой няма да му мине през главата да премине така наречените червени линии по отношение на Русия. Къде се намират тези линии, ние сами ще определим във всеки конкретен случай.”

Това надхвърля типичната горда реторика на великата сила, на която всички са свикнали от руските лидери – Путин и неговите предшественици. Това е съобщение към света, че единствено Путин ще взема важните решения и ще чертае свои червени линии. Той не е склонен да обсъжда с никого това, което смята за своя работа, със сигурност не и с чужденци. Въпреки всички препратки към добрата воля и отговорното поведение, това е изявление за умишлена непредсказуемост, почти подигравателен отговор на заявеното желание на американския президент Джо Байдън да поддържа „стабилни и предсказуеми отношения“ с Русия.