Демокрациите трябва да се обединят срещу агресивната търговска политика на Китай

Непочиващите на правото, допустимо оспорими мерки са замислени да избегнат завеждането на дела в Световната търговска организация и да позволят на Пекин да калибрира действията си без официална промяна в политиката или законите си. Китай значително разшири тази практика, като повече от половината подобни примери от 2010 г. насам се случиха през последните три години. Това е така, защото тактиката работи.

Ранен успех беше постигнат с Норвегия. Пекин игнорира Осло и блокира вноса на сьомга по здравни причини, след като през 2010 г. Нобеловата награда за мир беше присъдена на държания в затвора китайски дисидент Лю Сяобо (починал през 2017 г. - бел. прев.) След няколкогодишно наказание начинът на гласуване на Норвегия в ООН се измести в посока на Китай, страната подкрепи статута на Пекин на наблюдател в Арктическия съвет, а нейните лидери обещаха да не се срещат с Далай Лама и се ангажираха да не предприемат нищо, с което да подкопаят политиката на Пекин за „единен Китай“.

Днес Китай претендира, че е най-големият търговски партньор на 130 държави и региони, като демонстрацията на сила - „убиване на пилето, за да се сплашат маймуните“, както е известна в Китай - често е достатъчна, за да се усмирят останалите.

Принудата е оптимизирана, за да навреди на важни отрасли, които нямат нищо общо със спора. Това обикновено убеждава компаниите да лобират срещу своите правителства от името на Пекин. Потенциалните щети за китайските индустрии са сведени до минимум. В случая на Австралия, ечемик, вино и говеждо месо могат да се доставят от много други страни, но тя осигурява 60% от желязната руда, от която Китай се нуждае, за да произведе стоманата за своя инфраструктурен модел на растеж. Наказването на австралийските добивни компании би било деструктивно.

Това очертава границите на такава принуда. Използването на търговията и пазарния достъп като политическо оръжие може да навреди на собствените компании и икономика. То унищожава доверието и тласка страните към диверсификация извън Китай, за да станат по-малко уязвими на насилствени методи. Това вече се случва с Южна Корея, Япония и Тайван. И трите сега имат официални политики за намаляване на икономическата си зависимост от Китай. Но отбиването от Китай е постепенно, като много държави предпочитат да капитулират пред исканията на Пекин за възобновяване на търговията и достъп до пазарите им.

Това, което е необходимо сега, е международен механизъм за страните с цел идентифициране на тези принудителни практики. Следващата стъпка е ЕС, САЩ и други демокрации да образуват единен фронт и официално да се договорят, че няма да допуснат да бъдат противопоставяни една на друга, когато отделни държави биват „наказвани“ от Пекин.

Досега ползата от агресивната търговска дипломация на Китай надвишаваше цената. Ако другите страни искат Пекин да престане, те трябва да променят това.