Светът е затънал в повече дълг отколкото може да си позволи

Ромонът на лихвените намаления, който рикошира в пазарите, със сигурност не е достатъчен. Широко разпространените вълнения на пазарите подчертават отново, че това, което реално има значение, е обемът на парите, а не цената им. Пазарите се нуждаят от допълнителна подкрепа от централните банки при кризи, защото точно тогава пресъхва ликвидността, пише за Financial Times Майкъл Хауъл, управляващ директор на CrossBorder Capital.

Глобалната финансова криза от 2007-2008 г. - да я наречем ГФК1 - беше шок на предлагането за ликвидния механизъм, който предизвика последващ шок на търсенето в реалната икономика. Но тази криза, ГФК2, е сътресение за предлагането за реалната икономика, който предизвика масиран предпазен шок в търсенето на повече ликвидност.

Скокът в репо-лихвите през септември 2019 г. трябваше да бъде предупреждение, подобно на провала от 2007 г. на специализирани ипотечни кредитори като Northern Rock, преди ГФК1. Сега световният дълг е с около 130 трлн. долара по-голям, отколкото при ГФК1, според нашите собствени изчисления въз основа на данни на МВФ. В рамките на това корпоративният дълг нараства с цели 155 на сто.

Тези около 280 трлн. долара дълг имат среден матуритет от 5 години, което означава, че около 50-60 трлн. долара трябва да бъдат рефинансирани всяка година. Този вид търсене на финансиране е твърде голямо, тъй като сегашният финансов капацитет на балансите е ограничен и липсва резерв за сигурност, който да абсорбира системни шокове, като например коронавируса.

Зрелите финансови системи са по същество механизми за рефинансиране, при които балансовият капацитет е жизненоважен. Регулаторите не успяха да се справят с това. Последния път Чък Принс от Citigroup взе наградата за най-неподходящ коментар на кризата, когато каза, че банката „все още танцува“. Този път може да бъде Кристин Лагард от Европейската централна банка, която каза: „Задачата ни не е да ограничаваме спредовете (в доходността на ДЦК – бел. прев.)“

По-лошото от това е, че централните банки прогресивно издърпват чергата изпод себе си. През 1971 г., като прекратяват системата Бретън Уудс, те се отказват от контрола върху валутите си. До началото на 21 век те загубиха контрол над банковите и кредитните си системи. През последните няколко години, макар че ще го отрекат енергично, те също така загубиха контрол над своите пазари на държавни облигации.