Ще издържи ли Европейският съюз на коронавируса?

COVID-19 е особено животозастрашаващ за възрастните хора и тези с хрочнични заболявания. Това описание важи и за Европейския съюз, който е 60-годишен и вече повече от десетилетие се люшка от една криза в друга. Институционално, ако не епидемиологично, ЕС е по-уязвим на вируса, отколкото повечето национални държави, пише Андреас Клут за Bloomberg.

От основаването си през 50-те години Европейският клуб по дефиниция е постнационален проект или „наднационален“ според жаргона на държавните служители в Брюксел. Държавите членки обещаха да вплетат съдбите си във взаимна солидарност. Те дори се съгласиха постепенно да предадат своя национален суверенитет на Съединените европейски щати в името на споделена идентичност. Това е значението на „все по-тесния съюз“, предвиден в учредителните договори.

Да се върнем в реалния свят, където вътрешноевропейската солидарност е обтегната от пандемията, а национализмът - под формата на едностранни и некоординирани решения, вземани от държавите членки - отново се завръща. Германия, например, предизвика възмущение в Австрия и Швейцария, като спря доставките на маски за лице към своите съседи. Няколко държави имат ограничения за износ, обикновено вградени в непроницаема правна терминология, на медицинско оборудване - от очила до ръкавици и вентилатори. В частност Италия се чувства изоставена. Когато тя за първи път се опита да се позове на механизма на ЕС за споделяне на медицински доставки, никоя държава членка не помогна. По ирония на съдбата само Китай изпрати оборудване.

Стои въпросът и със затварянето на национални граници дори в рамките на Шенгенското пространство на предполагаемо безпрепятствено пътуване. Неотдавна Полша, Чехия и Дания спуснаха бариерите. Наскоро други ги последваха, включително Германия, която затвори границите си с Франция, Австрия, Люксембург и Швейцария (страна извън ЕС, която принадлежи към Шенген). Нормалната свобода на движение в ЕС беше преустановена.

Епидемиологичният аргумент за такова затваряне на граници е много по-слаб, отколкото за други форми на социално дистанциране, като отмяна на търговски панаири или самокарантиране у дома. Ако вирусът се разпространява сред населението от двете страни на границата, какъвто е случаят с този коронавирус, предотвратяването на движението на хора няма да помогне за ограничаване на разпространението. В противен случай Германия може със същия успех да "затвори" демаркационната линия между Бавария и Тюрингия или други нейни федерални провинции.

Но по време на криза, в която правителствата се страхуват да изглеждат безсилни, затварянето на граници има придава решителност. Ето защо, със закъснение, самият ЕС сега се включва в играта и призовава своите членове да затворят външните граници на блока за 30 дни. Повечето от тях вече са затворени, разбира се. Предложението на ЕС всъщност е молба към държавите членки да спасят вътрешния „единен пазар“ на стоки, услуги, труд и капитал. В крайна сметка това е опит да се чуе гласа на съюза.

Ясното послание е, че винаги, когато Европа като цяло е поставена на изпитание, тя се проваля. И тогава всичко - солидарност, вярност, вземане на решения - се връща обратно към нациите.

В този смисъл Covid-19 е по-екстремна версия на бежанската криза от 2015-16 г. Тогава ЕС не успя да намери единен отговор на мигрантите. Вместо това отделни държави - от Унгария до Австрия - едностранно затвориха границите си. Впоследствие те се противяха на всички опити за реформиране на европейските закони за убежището. Ето защо ЕС все още не е поправил системата и е изправен пред втори кръг на подобни сътресения. Сходна беше историята с кризата на еврото или всъщност с всяко неразположение в Европа.

Освен ако лидерите на ЕС по някакъв начин не се издигнат на висотата на положението, един извод от Covid-19 за обикновените граждани ще бъде, че при истинска криза само собствените им държави могат да действат достатъчно бързо и смело, за да заслужат доверието им. Хора като поставените под карантина италианци ще се кичат с националните си цветове, а не със звездите на ЕС, по балконите си, за да сигнализират къде лежи основната им солидарност.

Всичко това, разбира се, е особено обезкуражаващо за еврофили като Урсула фон дер Лайен, сравнително новият председател на Европейската комисия. Тя се надяваше да доближи „Европа“ до нейните граждани и да я направи по-обединена и по-силна в контекста на геополитическите сблъсъци с Китай, Русия и САЩ. Но независимо дали предизвикателството е миграцията, външната политика или отбраната, европейските нации просто не могат, или не искат, да направят своя съюз "по-близък".

По-лошото е, че всеки неуспех на ЕС по отношение на действие или солидарност е вода в мелницата на популистите, националистите и евроскептиците, от Италия през Унгария до Германия. Те вече накараха една държава членка, Великобритания, да обърне гръб на ЕС.

Но за да пропадне Европа, дори не е необходимо официално да напуснат повече страни. Други блокове са се разпадали през цялата история, от Лигата на нациите до Конфедерацията на Рейн и Свещената Римска империя преди това. Някои са се сривали бързо, други - бавно. Всеки по свой трагичен начин те просто стават нерелевантни.