Данъкът върху богатството не намалява неравенството

Най-големият проблем с данъците върху богатството, които са в центъра на дискусиите за икономическата политика през тази година, не е толкова, че са трудни за събиране и потенциално благоприятстват изтичането на капитали. Проблемът е, че те не постигат заявената си цел да намалят неравенството, пише Леонид Бершидски за Bloomberg.

Европейският опит показва, че приходите от данъка върху богатството обикновено са разочароващо ниски: Такива данъци са пословични с трудното си администриране и събиране. Това е основната причина повечето страни, които са опитали данъчното облагане на богатството - две дузини през 1985 г. - да го изоставят (Франция е последният пример от 2017 г.) Четирите европейски държави, които все още облагат с данъци богатство - Швейцария, Испания, Норвегия и Белгия - не събират много приходи от това.

Швейцария постига най-високото ниво на приходи - 1,1% от БВП през 2018 г. Данъкът върху богатството там варира от 0,3% до 1% от нетното състояние и засяга средната класа, а не само заможните. Заради високото генериране на приходи Едуард Уулф от Нюйоркския университет избира швейцарския модел и го проектира в САЩ в току-що публикуван работен документ. 

Уулф използва сумата от 121 000 долара като праг на богатството за женените двойки, при който данъкът започва да се прилага. Това е около средната стойност на различните нива, съществуващи в швейцарски кантони, като поставия прогресивната данъчна ставка в диапазона от 0,05% до 0,3%.

При тези условия 44,3% от американските домакинства щяха да платят данъка през 2016 г., който би донесъл 189,3 милиарда долара - 1% от БВП за нея година и около 10,5% от общите приходи от федерални данъци. От политическа гледна точка данъкът би трябвало да бъде претеглен спрямо съпътстващия ефект от увеличаването на данъчната сметка за 15% от домакинствата в САЩ с над 500 долара. А самият данък всъщност се оказва доста неефективен за намаляване на неравенството. Коефициентът на Джини за неравенството в нетното състояние през 2016 г. би се понижил незначително - от 0,883 до 0,8828.

Това е пряко следствие от сравнително малкото приходи, които данъкът би генерирал: той просто не би дал на правителството много пари за преразпределение.

Коефициентите на Джини за неравенството в доходите също не биха спаднали забележимо, както при швейцарския, така и при данъка на Уорън.

С други думи, оскубването на богатите не би направило много за намаляване на неравенството. Разпределението на събраните приходи би било твърде оскъдно. Въпреки статистически данни за концентрацията на богатството, които Пикети и съмишлениците му икономисти и политици разпространяват, нито само богатите, нито богатите плюс средната класа са достатъчно богати, за да субсидират всички, които са по-бедни, при каквато и да е схема на данък върху богатството, която е едва осъществима политически.

Причината европейските държави до голяма степен да се откажат от данъчното облагане на богатството е, че те използват силно прогресивни данъци върху дохода и високи данъци върху потреблението (минималният данък върху добавената стойност в Европейския съюз е 15%, като средният е почти 22%). Тези данъци са не само по-лесни за събиране: Те също така генерират по-големи приходи за правителствата, помагайки за контролиране на неравенството в доходите - нещо, което всяка европейска държава, която е член на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, прави по-добре от САЩ. Колкото и ефектни да са предложенията за данък върху богатството в Америка, те няма да бъдат ефективни.