Златният стандарт може да бъде модифициран

Правителствата не гарантираха парите и дълга си изцяло със златни резерви. Как тогава биха обещали винаги да обменят пари за злато? Златният стандарт беше изкуство, подобно на банкирането с частични резерви. Централните банки определяха лихвените проценти както днес, за да управляват потоците от злато. Изявленията на централните банкери разстройваха пазарите както и днес. Имаше периодични суверенни кризи, които се характеризираха с отклоняване на правителствата от златния стандарт. Те не можеха да издават повече пари, когато това бе необходимо. В резултат имаше банкови кризи, а паричните средства периодично бяха в недостиг. В отговор бе създаден Федералният резерв, за да „осигури еластична валута“, а не главно да определя лихвените проценти.

Златният стандарт наистина беше фискален ангажимент, а не паричен. Ако хората искаха повече злато от правителството, отколкото то имаше в резерв, правителството трябваше да повиши данъците или да намали разходите, за да купува повече злато. По-често правителствата вземат заеми, за да купуват злато, но те трябва убедително да обещаят да увеличат данъците или да намалят разходите си, за да вземат заемите. Този фискален ангажимент в крайна сметка придава на парите стойност, а не понякога празното обещание за обмен на пари срещу злато. Данъците в крайна сметка гарантират всички държавни пари. Златният стандарт направи този фискален ангажимент видим и проверяем.

С това разбиране Съединените щати днес биха могли да приемат политика, която да имитира добрите характеристики на златния стандарт. Наричам я ИПЦ стандарт (от индекс на потребителските цени). Първо, Конгресът и Федералният резерв трябва да се съгласят, че „ценова стабилност” в мандата на Фед означава точно това, а не постоянна инфлация от 2% годишно. Мандатът на Фед би бил да запази индекса на потребителските цени (или подходящо подобрен индекс) възможно най-близо до определена стойност.

Второ, ИПЦ целта ще обвърже фискалната политика (Конгреса и Министерството на финансите), както и паричната политика (Федералният резерв). Инфлацията ще изисква автоматично фискално затягане, а дефлацията ще предизвиква разхлабване, точно както правителство при златен стандарт, което се опитва да защити своята валута, трябва да осъществи фискално затягане, за да увеличи златните си резерви.

Трето, правителството ще подражава на обещанието за обмяна на злато срещу банкноти на съвременните финансови пазари. Има много начини да се направи това, но най-лесно е то да се ангажира да търгувава редовен дълг за такъв индексиран с инфлацията на същата цена. При тази система инфлацията ще струва на правителството пари и ще наложи фискално затягане по същия начин, както някога го правеше златото. И обратното - системата ще предотврати и дефлацията.

Застъпниците на златния стандарт предлагат убедителна критика на настоящата парична политика, но връщането към златото е невъзможно. Стабилният ИПЦ, имунизиран както от инфлацията, така и от дефлацията, подкрепен от същите фискални ангажименти, които лежаха в основата на златото, си струва да се вземе насериозно.