Как се стигна до колапса на Венецуела

След 18 години социалистическо управление пристрастено към държавните разходи, новините идващи от Венецуела носят по равна доза шок, куриоз и драма. Като започнем със станалия нарицателен дефицит на тоалетна хартия, празните магазини, липсите на основни лекарства и стигнем до тълпите венецуелци, опитващи да прекосят границата с Колумбия, за да си набавят стоки от първа необходимост, пише в свой анализ за "Златен вестник" икономистът Стоян Панчев.

В същото време дузини самолети Боинг 747 кацат на летище Каракас  с ценен товар. идващ от различни страни по целия свят. Не, правителството на ”боливарската република“ не внася хранителни и медицински запаси. Kарго авионите летят с новонапечатани банкноти от венецуелската валута – боливарa. Това не е поредната злостна шега на венецуелското правителство, просто е невъзможно да се разминем без нови банкноти с комбинацията от годишна инфлация на стойност 800% за 2016 г. и нежеланието тя да се признае чрез вдигане номинала на валутата. Нещо, което все пак се случи под натиска на реалността в началото на 2017-та (графика 1).

Всъщност ситуацията е толкова тежка, че властите се намират в затруднено положение да намерят долари, с които да платят напечатването на нови боливари. Както казват от известната финансова публикация Зирохедж: ”Венецуела с други думи е толкова фалирала, че е възможно да няма достатъчно пари, за да плати за собствените си пари“.  И докато социалистите по върховете се чудят какви скъпи методи за замазване на хиперинфлацията да измислят, кметът на район Чакао в Каракас разказва как от май минaлата година венецуелци ловят гълъби и кучета, защото 70% от нужните стоки липсват в магазините.

Как се стигна до тук?

Венецуела – страната с най-големи резерви на петрол, според данни на Каракас, достигащи почти 300 млрд. барела висококачествени въглеводороди – повече от Саудитска Арабия. Венецуела – за която през 2013 г. се пишеха оди в американската и британската преса, възхваляващи успеха на Чавизма и на новия южноамерикански социализъм. Венецуела – станала ”заплаха за глобалния капитализъм“, след като за десет години (между 2003-та и 2013-та) е удвоила своя БВП, намалила наполовина детската си смъртност, милиони се записали в университети и получили достъп до медицинска помощ.(графика 2)

Проблемът на Венецуела е класически за всяка планова и интервенционистична икономика, добре синтезиран от Маргарет Тачър – социализмът работи, докато не свършат парите на другите. Новите жилища от държавата, “безплатно“ образование и здравеопазване, коледни бонуси, субсидии за различни продукти, включително храна, специални облаги за върхушката – за всичко това трябва да се плаща. То може да се финансира, докато има чуждестранни компании за национализиране, докато има собственост за експроприация от социалистическата държава и най-вече, докато черното злато е източник на огромни приходи.

Проблемите обаче са видими дори преди най-големия спад в цената на петрола. Oще през 2014 г. бюджетът на Венецуела е вече с притеснителен 17% дефицит. Шокът става по-голям, когато цената на петрола на международните борси се сриват до 40 долара на барел през 2015 г., след като години наред са били в диапазона около $100 и задържат до днес цени от 50 долара на барел. Реакцията на венецуелските социалисти отново е същата, добре позната от стопанската история. Големите разходи, нужни за поддържане на властта не могат да се финансират повече с природни ресурси и насилствено отнемане на собственост и така остават последните два инструмента – печатане на пари и контрол на цените.

Монетизирането на бюджетните дефицити (т.е. покриването им с новонапечатани пари) между 2007 и 2013 г. води до средна инфлация от 27,4% – над пет пъти по-висока от средната за Южна Америка в този период. За да се спре бягството от бързо губещия стойност боливар са въведени рестрикции на достъпа до чуждестранна валута, като правителството налага няколко различни официални курса, а до преференциалните имат достъп само определени групи близки до властта. Разбира се, това вместо да спре изтичането на капитали го засилва, много венецуелци плащат огромни суми в боливари, за да придобият долари и да ги изнесат от страната. Развиват се черни пазари на валута, специални сайтове, следящи реалния курс спрямо долара, биткойн става спасение на много хора, защото не може да бъде лесно проследен от правителството.

Но това е далеч от всичко, което Чавез и неговият наследник Мадуро причиняват на съгражданите си. Експроприирани са хиляди частни бизнеси, въвеждат се тежки ценови ограничения, които се налагат чрез присъствието на войници в над 1400 супермаркета, арестувани са магазинери за “твърде високи цени“. Контролират се цените не само на стоки и услуги, но и на трудовите взаимоотношения – заплатите не могат да падат, както цените не могат да се качват. Очаквано резултатът е пълен стопански разпад, фалит на малкото останали предприятия, изчезване на всякакъв вид стоки, включително тези от първа необходимост и в крайната фаза – масов глад.

Като контрапункт на разрушенията, които причинява, Мадуро започва да изпреварва дори своя ментор Чавез в ултрапопулизма, с който цели да затвори очите на венецуелците. Създава специално “Министерство на щастието“, продължава раздаването на жилища на церемонии, в които клетите новодомци трябва да се заклеват във вярност към режима и партията, за да получат заветния ключ. Заради настъпващи важни кметски избори преместват Коледа по-рано, за да се “увеличи щастието на народа“, което да доведе до по-добри резултати за социалистите.

Това се гарнира с репресии срещу опозицията, разгонване на протести, специални моторизирани отряди на смъртта, които се разправят с най-опасните противници на режима. Разбира се, Мадуро и останалите венецуелски социалисти имат обяснение и присъда за “истинските виновници“, причинили кризата в южноамериканската страна. Това са международните и местните капиталисти, това са американските империалисти с тяхното антиприродно използване на фракинг, това е “паразитната буржоазия“. Всички те са в заговор, за да унищожат социалистическия рай на боливарската република.

Сценарият е познат от десетки други истории на пристрастени към харченето държави и следващите ги като махмурлук хиперинфлации. За известно време правителството поддържа харчене, което му дава популярност сред бъдещите жертви, понякога финансирано от природен ресурс, понякога – не. В един момент бюджетът не може повече да се издържа по обичайните пътища за изземване на собственост (данъци и дълг), на помощ идва печатането на пари. Резултиращата от това хиперинфлация се “лекува“ с ценови контроли. Неуспелите да минат на черния пазар предприемачи спират да работят, появяват се дефицити и страдание… докато режимът не бъде спрян.