Какво наистина иска Путин от Доналд Тръмп

Сближиш ли се с Кремъл, не трябва да се изненадваш, ако се изгориш. Няма нужда да вярвате на ярките, непотвърдени разкази за руските усилия за обработване и компрометиране на Доналд Тръмп, за да видите опасността от увлечението на новоизбрания президент с Владимир Путин, пише редакторът на Financial Times Филип Стивънс.

Тръмп е богат строителен предприемач. Руският президент е бивш ръководител на руската безкомпромисна Федерална служба за сигурност (ФСБ). А това не е равностойно състезание.

Путин отбеляза една съществена победа още преди Тръмп да достигне Белия дом. Следващия път, когато американските разузнавателни агенции предупредят за заплаха за сигурността – друга руска намеса в Украйна, например, или подривна дейност срещу правителства в Източна Европа – Кремъл може да нанесе ответен удар.

Ако седящият в Овалния кабинет няма вяра в ЦРУ, Агенцията за национална сигурност (АНС) или във ФБР, защо някой друг трябва да им вярва? Тръмп наруши всички правила на политиката, за да спечели Белия дом, но президентът да води война с онези, които трябва да поддържат сигурността на Америка?

Разузнавателните агенции невинаги са прави. ЦРУ ще плаща цената за погрешните си оценки за оръжейните програми на Саддам Хюсейн още много години. Но агентите рядко се чувстват по-сигурни отколкото, когато обявиха, че Кремъл е хакнал компютрите на партията на демократите по време на предизборната президентска кампания.

Водещите републиканци в Конгреса решиха да повярват на всяка дума на агенциите, пише Стивънс. Рекс Тилърсън, номинацията на Тръмп за държавен секретар, каза, че е „справедливо допускането“, че такива кибератаки са можели да се случат само с разрешението на Путин.

Тръмп предпочете да убие вестителя: изтичането на обвинения, че Москва е събрала лични компромати срещу Тръмп, бе доказателство за преследването на вещици срещу него от самите американски агенции. Когато Тръмп задава реторичния въпрос дали живее в Нацистка Германия, определението, което му идва на човек за него е „откачен“.

Никой, който е гледал несвързаната, хаотична пресконференция на новоизбрания президент в сряда, не може да твърди, че знае как ще се развие оттук нататък рестартирането на отношенията между САЩ и Русия. Тръмп все още настоява, че иска да се разбира с Путин.

Но след това добавя, че може и да се скарат. Да, Кремъл вероятно е виновен за хакването срещу демократите, но изтеклата информация от американските разузнавателни агенции бе наистина срамна. Добри отношения с Москва ще помогнат в борбата срещу ИДИЛ. Но не, той няма да премахне последните санкциите на президента Барак Обама срещу Русия.

Би имало малко причини за критика, ако Тръмп демонстрира някакво уважение към Путин, за да намали напрежението. Путин е жаден за признание и място сред лидерите в глобалните дела. Подобно на Тръмп той е свръхчувствителен на критики. Ако едно потупване по рамото от Тръмп успее да успокои наранената гордост на Путин, всичко ще завърши добре, допълва авторът.

Светът е по-сигурно място, когато САЩ и Русия намерят начин да преодоляват различията си. Те донякъде постигнаха това дори при пика на Студената война. Нито една от страните не печели от възобновеното военно струпване в Източна Европа и Прибалтика. Има твърде много ядрени глави. Рисковете за случайна конфронтация не са незначителни.

Опасността нараства, когато ангажираността стане синоним на подчинението, когато необходимото сдържане погрешно се възприема за провокация и когато „разговорите“ с Москва се превърнат във вид геополитически реализъм, според който винаги Западът трябва да се отдръпне.

Колкото и неясни да са желанията на Тръмп от това, което иска от Кремъл, целите на Путин са кристално ясни, пише Стивънс. Те започват с примирението на Запада по отношение на руския реваншизъм в Украйна и на безжалостните бомбардировки над цивилни в подкрепа на режима на Башар Асад в Сирия. После продължават с вдигането на икономическите санкции срещу Москва и приключват с евентуалното отпадане на ангажимента на САЩ в Европа и с установяването на руска сфера на влияние на териториите от бившия Съветски съюз.

Когато представителите на Кремъл говорят за новата система на сигурност в Европа, това, което имат предвид е краят на американското присъствие, допълва Стивънс. Студената война приключи, а това означава, че американците трябва да се приберат у дома. През тази призма Грузия, Беларус и Молдова и Централна Азия, както и Украйна „принадлежат“ на Москва. От своя страна НАТО е надживяло целта си и определено няма място в бившите държави от Варшавския договор.

Ако тези амбиции звучат нереални, общественото презрение на Тръмп към НАТО и темпераментното му нежелание да подкрепи съюзниците си, отварят пролука за Путин. Тръмп е по-малко заинтересуван от запазването на Pax Americana отколкото от сключването на „сделки“ с други велики сили. Европейците могат да платят за собствената си сигурност.

Светът на Путин е свят на Тръмп – свят, в който тесните национални интереси се заменят от международните правила и норми, а по-слабите страни се предават на волята на силните. Балансът на силата, наричаха го преди европейците.

Не всичко обаче е толкова еднозначно. Скандалът около хакването предизвиква съмнения за мотивите и оценката му. А ако изслушването на Тилърсън в Сената бе доказателство за нещо, то е, че собствената партия на Тръмп има доста различна позиция по отношение на Путин.

Но Кремъл няма да се задоволи с ранния си успех. А и кой знае какво ще направи Тръмп, когато наистина заеме мястото си в Белия дом? Твърдението, че идват опасни времена може би е твърде сдържано, завършва Стивънс.