Проблемът на днешните референдуми

Събитията напоследък все повече засилват аргументите срещу референдумите. Великобритания гласува за излизане от Европейския съюз (ЕС). Колумбия отхвърли сделката за прекратяването на дългия няколко десетилетия конфликт с огранизацията „Революционни въоръжени сили на Колумбия" (ФАРК). Унгария съвсем наскоро каза "не" на (скромните) квоти на ЕС за преразпределение на бежанците (макар че вотът все пак се провали заради ниска избирателна активност). Все лоши избори, коментира колумнистът Клайв Крук за BloombergView.

Тези последни случаи не са аномалии. Те съответстват на история от нескопосани решения и неочаквани последици. Годините опит на Калифорния да предлага избирателни инициативи на обществено гласуване сочат същото нещо: за щата често, и с известно основание, се твърди, че е без управление.

Референдумите не са благоприятни за доброто управление и обикновено биват избягвани. Въпреки това е важно да изясним защо резултатите им не сработват, пише Крук. Причината не е, че избирателите са твърде глупави, за да правят трудни избори, че професионалните политици знаят най-добре или че демокрацията е надценена – все позиции, които стават все по-разпространени и изкуствено хвалени от академичните среди. Подобни обяснения са по-опасни от нескопосаните референдуми, които ги предизвикаха.

Истинският проблем е характерът на политическия избор. Решенията върху публичната политика са силно взаимосвързани. Да бъдат определяни като ясно очертани опции, които ще важат винаги и не подлежат на промяна, е да се разбере погрешно предизвикателството пред демократичното управление.

Да вземем Brexit, казва Крук. На пръв поглед то е обикновено решение тип „да“ или „не“ - излизане или оставане в Европейския съюз. В действителност обаче значението на който и да е от двата избора е толкова еластично, че е трудно да бъде осмислено.

Представете си, че Великобритания беше гласувала да остане в ЕС. Перспективите ѝ щяха да зависят, освен всичко друго, от безбройни политически избори, които тя и европейските ѝ партньори щяха да направят. А това е нищо, разбира се, в сравнение с несигурността вследствие на Brexit – включително не само по бъдещите политически избори, но и заради изключително несигурните условия по развода. (Този засилен риск, продължаващ докато трае процесът на излизане, може да се окаже сред най-скъпите цени, които ще трябва да бъдат платени вследствие на решението.)

Става въпрос за следното, пише Крук. Политиката не се случва в един отделен момент от времето, а е продължителен процес. Нейните избори никога не са лесни, отделни един от друг, а са сложни и зависят от други избори. Изправяйки се пред подобни решения, гласоподавателите като цяло, без значение колко са умни, не могат да вземат мъдър избор – още по-малко, ако възможностите им са сведени до „да“ или „не“.

Референдумите имат своите негативи и от друга гледна точка. Резултатът често зависи от точното формулиране на въпрос, който отваря възможности за манипулации. А и както показа Brexit, референдумите рядко се правят, само за да решат дадения въпрос. Правителствата могат да ги използват и за други цели, например обединяване на разединена управляваща партия или поставянето на опозицията в тактически неизгодна позиция.

Демокрацията, разбира се, изисква съгласие, избирателите трябва да бъдат ангажирани и те могат и трябва да обсъдят въпросите старателно, коментира авторът. Но от практическа гледна точка, когато става въпрос за балансиране на конкурентните избори, постигане на компромис и приемане на сделки, те трябва да посочат представители, на които вярват и които могат да държат отговорни и да им делегират тези задачи.

Защото въпреки всичко правилно разбрана представителната демокрация е израз на уважение към гражданите, а не присъда за интелектуалните им способности. Погрешно е – и опасно, да възприемаме гласоподавателите, като тези във Великобритания, Колумбия и Унгария, като доказателство за неспособността на електората да се самоуправлява.

Доверието в демократичните институции отслабва в много страни. Все по-голяма движеща сила зад редица събития, и то не само в САЩ, са антиправителствените, антиелитарни настроения. Много гласоподаватели се чувстват пренебрегнати, изоставени и незачитани от водещите политици. Все по-често това усещане е оправдано.

Лекът за ядосаните избиратели и откъсналите се политици не е референдумът, завършва Крук. На този механизъм, колкото и привлекателен да изглежда понякога, просто не може да се разчита. Истинският лек е политическа класа, която знае мястото си, слуша избирателите с уважение и постига успехи с ежедневните задачи на управление. Представителната демокрация почти винаги побеждава „пряката демокрация“ - но за да сработи добре, трябва наистина да представлява хората.