Европейците вече не искат това, към което са се стремяли родителите им

Много от това, което се говори тези дни за Европа, се върти около връщането на нацията държава, възхода на политиката на идентичността и на всякакъв вид геополитически разделения Север-Юг, Изток-Запад - тенденции отново илюстрирани от референдума в Унгария в неделя.

Онова, което е проучено по-малко, е поколенческото разделение: не само различията между младите и старите, но и в начина, по който са се променили с времето очакванията на хората и как това може да създаде дълбоко чувство на неудовлетвореност, когато първоначалните надежди не се изпълнят. Чувството на неудовлетвореност лесно ще подхрани съпротива срещу традиционните възгледи на обществото и може да разпали крайни реакции, пише в анализ за Guardian Натали Нугеред. 

През последните около 25 години европейците преживяват огромни трансформации: падането на Берлинската стена, глобализацията и сега въздействието от миграцията, тероризма и либералните сили. Европейските амбиции, подхранвани само допреди две десетилетия, сякаш са пресъхнали, отваряйки една кутия на Пандора от недоволства. Разбира се, финансовата криза от 2008 г. усложни нещата, но икономическите статистики често не успяват да измерят пропастта между това, което гражданите очакват от живота, и какво усещат, че са постигнали.

Мой приятел от Чехия, който неотдавна се върна в Прага след 15 години работа в Азия, ми каза, че е силно впечатлен от подобряването на жизнения стандарт след 90-те години, и че за него е било потискащо да установи, че се е наложил популистки дневен ред, пише още Нугеред.

Страна, преживяла десетилетия зад Желязната завеса, е в момента пълноправен член на европейския клуб, радва се на по-добро потребление, по-добри жилища и всичко по-добро, а гражданите й вече не страдат от репресиите на полицейската държава и не чакат на дълги опашки пред хранителните магазини. Но въпреки тези промени има дълбоко разочарование, от което бързо трупат капитал антилибералните политици.

Хората са обзети от страхове, подклаждани от политици и от много от медиите, за предполагаема заплаха от мигрантите мюсюлмани, тълпящи се в страната. Чешкият президент Милош Земан е прочут с поддържането на конспиративни теории за завземане на Европа от радикалния ислям. Нищо от това няма ни най-малка връзка с действителността. Но представата за бежанците се преплита с видео материали, показващи бойци от "Ислямска държава", които режат глави.

Удивен от това, моят приятел провери някои факти: оказва се, че само 131 души са получили убежище в Чехия през първата половина на тази година - 64 от тях са китайски християни, бягащи от преследване.

Параноята за бежанците сега се шири в целия Запад. Но нещо по-особено сякаш се проявява в Централна Европа и то не може да се обясни само с историческата липса на опит на тези страни с имиграцията от юга.

Нуждата да се намери жертвен агнец в страни, които не са приели почти никакви бежанци, произтича от определено разочарование, което се е увеличило с времето - сравнението с живота, на който се радват западните им съседи, а не с онова, което е било преди едно поколение.

В Чехия, макар жизненият стандарт да се е подобрил, заплатите и БВП на човек остават доста под тези в съседна Германия. Когато чехите се присъединиха към ЕС през 2004 г., общото усещане беше, че най-после страната "е успяла". Но благосъстоянието не последва със скоростта, на която мнозина се надяваха, и хората сякаш се чувстват все още втора категория членове в клуба на ЕС.

Не че навсякъде другаде в Европа не съществуват реални проблеми (безработица, корупция, растящо неравенство); проблемът е, че те се утежняват от начина, по който хората сравняват сегашния си начин на живот с онова, което са склонни да очакват. Парадоксално, критиките срещу институциите на ЕС съжителстват с истинска привързаност към съюза. Най-новите изследвания на Евробарометър, публикувани през юни, показаха, че 75 процента от чехите вярват, че "онова, което сплотява гражданите на различните страни от ЕС, е по-важно от онова, което ги разделя".

Замислих се над това, когато прочетох напълно различно проучване, направено сред френските мюсюлмани. То насочваше към вероятно сравнимо явление - чувството за безизходица. Причините, поради които френските мюсюлмани се чувстват в безизходица, са твърде много, че да ги изброявам, но сондаж на базирания в Париж институт "Монтен" разкри съществуването на поколенческа пропаст. Това, което имигрантите от първо поколение са очаквали от живота във Франция, когато са се преселили там да работят през 1960-те и 70-те години, вече никак не задоволява второто и третото поколение.

Половината от 28-те процента френски мюсюлмани, които казват, че не харесват републиканския модел на интеграция, са между 15 и 24-годишни. Това е групата, която според института се обръща към "твърдия" ислям като начин за изразяване на поколенчески бунт. Те сравняват живота си не с местата, откъдето идват родителите им, а с възможностите, на които могат да се радват етническите французи на тяхната възраст и от които те са лишени.

Нищо от това може да не е много учудващо, но тъй като Европа изглежда се пука по шевовете с цялото това вторачване в различията, липсата на интеграция и разделителните линии между региони, нации и общности, си струва малко да успокоим топката.

Това, което свързва популистката спирала в Чехия (взета като само един пример в Европа) и недоволството сред някои млади мюсюлмани във Франция, е, че и в двата случая нещата, към които родителите или техните родители са се стремели (да живеят на Запад, да си намерят работа) вече нямат същата привлекателност за по-младите поколения. Младите се стремят по-скоро към онова, което нямат (германски заплати, равни възможности), докато предишните поколения смятаха до известна степен, че са успели (да се присъединят към ЕС или да се установят в развития свят).

Като че ли в днешна Европа е станало по-трудно да се пресичат социални и икономически граници, отколкото някога да се премине през Желязната завеса или да се получи разрешение за пребиваване от мигрант. Тези сравнения със сигурност не обобщават всичко, което се случва на континента, но фрустрациите и многото поколенчески различия са реални - и са част от онова, което застрашава целостта на Европа и части от социалната й тъкан.

/БТА/