Затварянето на световната икономика

Политици и законодатели навсякъде по света се оплакват от възхода на новия, затворен в себе си популизъм. Водени от лица като Доналд Тръмп и Найджъл Фарадж, тези, които усещат само негативните ефекти на глобализацията, но не и ползите от нея, се настройват за масивна контраатака. Елитите, лесно преминаващи границите на света, се опасяват, че целият процес на отваряне и свързване на света чрез търговия, капиталови потоци и имиграция може скоро да се обърне, коментира за BloombergView бившият банкер и автор на A Banquet of Consequences Сатяджит Дас.

Те обаче губят истинския смисъл. Подкрепата за по-свободна търговия и по-голяма отвореност всъщност започна да се проваля много преди икономически националисти като Тръмп и Фараж да се появят на сцената. Същите правителства, които се смятат за най-големите герои на глобализацията пристъпват стабилно назад от глобалната финансова криза насам.

Техните извинения звучат толкова невинно: защита на националните индустрии и емблематичните компании, гарантиране на пазарите за износ и конкурентните предимства и преди всичко – засилване на заетостта и доходите.

Въпреки често повтаряните предупреждения за избягване на политики от типа „за сметка на другия“ от 30-те години насам тези правителства позволиха глобалните търговски разговори – т.нар. преговори в Доха, да изпаднат в застой още през 2008 г. Вместо това страни, включително САЩ, преследват по-тесни двустранни и регионални сделки, при които не трябва да задоволяват толкова много различни партньори в преговорите и могат да продължават да защитават ключови сектори. Макар че тези споразумения са по-добри от нищо, малко или много те изключват възможността за по-амбициозен мултилатерализъм.

Междувременно между 2009 и 2015 г. са били въведени три пъти повече дискриминационни търговски мерки отколкото либерализиращи. Само през първите 10 месеца на 2015 г. последните данни на Global Trade Alert отчитат 539 подобни инициативи, приети от правителствата в световен мащаб, от които са пострадали чуждестранни трейдъри, инвеститори, служители или собственици на интелектуална собственост.

Усилията за контрол над търговските потоци са станали все по-сложни. Повечето правителства вече не налагат мита или други пречки, които биха нарушили правилата на Световната търговска организацият (СТО). Вместо това страни от САЩ до Великобритания, Китай, Бразилия, Канада и някои от ЕС насочват помощта си към местните индустрии. Правилата за обществените поръчки, които в Китай например забраняват купуването на стратегическа технология и такава за отбрана от чужбина, дават предимство на местните доставчици, а от 2009 г. насам в САЩ, Великобритания и Австралия например има кампании „купувай от местните“.

Новите норми за безопасност и околната среда служат добре и за да блокират чуждите продукти. Дългата съпротива на САЩ срещу мексиканските камиони, въз основа на опасения за безопасността и околната среда, е отличен пример за това. Ограниченията, които много страни налагат върху различни вносни стоки са друг.

Финансовата политика се е превърнала в оръжие на търговията. В САЩ, Европа, Великобритания и Япония комбинацията от изкуствено ниски лихвени проценти, количествено облекчаване и преки интервенции на паричните и валутните пазари ясно таргетират валутните нива, за да се спечели конкурентно предимство. Обезценяването е намалило покупателната сила на чуждестранните инвеститори, които държат дълг на девалвиращата страна.

Волатилни и потенциално дестабилизиращи входящи потоци накараха страни като Швейцария, Китай, Бразилия, Южна Корея и Индия да ограничат капитала в една или друга форма – нещо, което Международният валутен фонд изрично одобри, връщайки назад години на икономическа ортодоксалност. Някои места, включително Канада, Хонконг, Сингапур и Австралия, са въвели специални данъци или други ограничения върху международните купувачи на имоти.

Страни като Испания и Португалия пък, с високи нива на дълг, се опитват да канализират средства на вътрешно ниво, за да подкрепят финансовите институции и икономическата активност. САЩ, Великобритания, страните от еврозоната и други използват регулации и политически натиск, за да насърчат банките и инвеститорите да приемат „патриотични“ счетоводни баланси, купувайки държавни облигации или приоритизирайки кредитиране на местни кредитополучатели. Според Standard and Poor's от 2008 г. насам банките са удвоили дълга на собствените си правителства, който държат.

Двигателите зад тези тенденции са ясни. В среда на слаб икономически растеж правителствата имат добра причина да се опитват и да увеличат до максимум дела си от свиващия се пай. В същото време страните, които се изправят пред болезнени структурни корекции не са склонни да понесат болката от това. Страни като Китай, Германия и Япония се противопоставят на изоставянето на икономически модел, който разчита на базиран на износа растеж, и на налагането на натиск върху търговските си партньори.

Правителствата все повече се разочароват от начина, по който глобализацията намалява ефективността на националните политики. Фискалното разширяване, създадено в подкрепа на местното търсене, например, може да отслабне чрез изтичане на финанси, засилване на вноса вместо насърчаване на вътрешната активност. Конкурентите могат да подкопаят вътрешните данъчни политики, както показаха опитите на Ирландия да привлече компании като Apple.

Всичко това важеше и преди кампанията за президент на САЩ да набере инерция или британците да гласуват за излизане от ЕС. Сега, когато лидерите на основните партии в САЩ и Великобритания се представят за герои на пренебрегнатите, протестирайки срещу търговията и заплахите пред националния икономически суверенитет, преди подмолните усилия срещу глобализацията сега просто получиха легитимност.

Процесът заплашва да набере необратима инерция. Подозренията към глобалните търговски сделки вече се разпространяват върху всички търговски сделки. Воденото от САЩ Транстихоокеанско партньорство е на животоподдържащи системи, а трансатлантическото споразумение явно умря още преди да се роди. Политики като отрицателни лихвени проценти ще изискват все по-строг контрол, за да се предотврати изтичането на капитал.

Правителствата вече са нанесли достатъчно вреди. Освен ако не могат бързо да възстановят духа за сътрудничество, който показаха в отговор на финансовата криза и да убедят избирателите в способността си да гарантират справедливо разпределение на ползите и разходите на глобализацията – трудна задача дори и в най-добрите времена, утрешните икономики със сигурност ще са по-малко отворени от днешните.