Хроничната болест на глобалния дълг

Нивата на задълженията нараснаха внушително в богатия свят между 1982 и 2007 г. Когато финансовата криза избухна, опасенията около способността на кредитополучателите да изплатят или рефинансират задълженията си доведоха до най-големия икономически спад от 30-те години на миналия век.

Можеше обаче и да е по-зле, коментира Economist. Опасността бе, че докато кредитополучателите от частния сектор се бореха да намалят дълговете си, свиването на кредитите в резултат на това можеха да вкарат света в депресия. За щастие тази опасност бе предотвратена.

Първо, правителствата на богатите страни позволиха на собствените си задължения да се увеличат, компенсирайки намаляването на дълга в частния сектор. Освен това развиващите се пазари (най-вече Китай) продължиха да взимат заеми. Затова нямаше глобално намаляване на задлъжнялостта, а точно обратното.

Централните банки също помогнаха, намалявайки лихвените проценти до нулата или дори под нея. Макар че по-ниските лихвени проценти не винаги са довеждали до по-евтини разходи за заеми (например при Гърция), разходите за обслужване на заемите са спаднали в най-развитите страни.

Макар че този подход предотврати катастрофа, той не се изцяло отърва от проблема, както сочи изследване на Маной Прадхан, икономист в Morgan Stanley. “Високият дълг принуждава лихвените проценти да останат ниски, което насърчава поемането на още задължения“, пише Прадхан. Централните банки не смеят да вдигнат лихвените проценти заради опасения да не причинят нова криза, като на това се дължи и характерът на паричната политика на Федералния резерв. Развитият свят сякаш е застинал с муден растеж и ниски лихвени проценти.

От гледна точка на здравето болестта е хронична, а не остра. За изпадане в нова глобална криза са нужни три основни съставки, смята Прадхан.

Първо, активите, финансирани от натрупването на дългове, ще трябва да поевтинеят сериозно или да се окажат икономически неоправдани. Второ, длъжниците ще трябва да се фокусират върху големи, глобализирани икономики. И трето, глобалните инвеститори ще трябва да имат изключително голяма експозиция към въпросния дълг. Всички тези фактори бяха налице през 2007-2008 г., тъй като дългът, обезпечен от американските жилища, се оказа лош, засилвайки съмненията за здравето на западната банкова система.

Този път длъжниците са на различни места. Някои от тях са правителствата на развиващите се пазари и производителите на суровини. Но, с изключение на Китай, никой от тях не е жизненоважен за световната икономика. А дълговете на Китай са основно в местни ръце, а не са широко разпръснати из портфейлите на международните банки, пенсионните фондове и застрахователните компании.

Големите богати страни са системно важни, а техният държавен дълг е в сърцето на най-важните институционални портфейли. Ако Тръмп стане президент и действа съгласно объркващите си изяления за изкупуване на американските държавни ценни книжа под стойността им, това ще доведе до криза. При липсата на такъв катаклизъм и с подкрепата на централните банки, правителствата, които са взели заеми в собствената си валута, не би трябва да са изправени пред непосредствен проблем.

Това обаче не означава, че освобождаването от дълга ще е лесно. Задълженията бяха напомпани далеч в миналото, а централните банки все още се борят да постигнат текущите си целеви инфлации от около 2%. Не е ясно дали правителствата, които определят мандатите на централните банки, ще са готови да приемат високите нива на инфлацията, нужни, за да се намали значително реалната стойност на дълговете, дори ако централните банки намерят начин да генерират такава инфлация. Опрощаването на дълга звучи добре на теория. Но отписването на частен или държавен дълг може да парализира финансовия сектор, създавайки същата криза за чието избягване е била създадена мярката.

Morgan Stanley има някои алтернативни предложения. Едното е дългът да се замени с капитал под формата на обикновени акции. В публичния сектор правителствата може да емитират свързани с БВП облигации подобно на обвързаните с инфлацията ценни книжа в САЩ, Великобритания и други страни. Ако стойността на погасяването на облигациите е свързана с реалния БВП, тогава правителствата ще бъдат пощадени от парализиращия ръст на съотношението дълг към БВП, който се появява по време на рецесии. Правителствата може да емитират и дълг без матуритет, или „конзоли“, който елиминира риска от криза на рефинансиране.

В частния сектор изравняването на данъчното третиране на собствения капитал и дълга би било добра идея макар и трудна за изпълнение. Създаването на „ипотеки със споделна отговорност“, при които кредиторите получават дял от капитала за финансираните от тях жилища, би направило кредитополучателите по-малко уязвими към спадове на цените на жилищата.

Всички тези идеи изглеждат разумни, но могат да бъдат приложени само за нов емитиран дълг, а не към вече натрупаната маса задължения. Затова те могат да помогнат само в дългосрочен план. А следващата глобална дългова криза почти сигурно ще се случи преди те бъдат разпространени достатъчно широко.