Време е централните банкери да излязат в стачка

Поредната панацея за "твърде големите, за да фалират" (too big to fail) достигна своя край. Или поне това е преобладаващото мнение. Условно конвертируемите облигации (contingent convertible bonds, или CoCos) бяха приети с нездравословна страст след 2008 г., но въпреки това миналата седмица не успяха да спасят Deutsche Bank, най-голямата германска банка, чиито акции бяха посечени заради страхове около платежоспособността ѝ, коментира Wall Street Journal.

Или поне това твърдят много източници. Всъщност CoCos проработиха точно по начина, по който трябваше, предупреждавайки отрано за проблеми в Deutsche Bank. Условно конвертируемите облигации могат отлично да помогнат за стабилността на банката, ако (и това е голямо ако) разпродажбата им се възприема като сигнал за понижаване на риска чрез намаляване на задлъжнялостта и увеличаване на капитала, така че междувременно да се избегне спасителен заем от данъкоплатците.

Точно обратното се случи с Deutsche Bank. Управлението се справи с разпродаването като използва съществуващите си ресурси, за да изкупи обратно част от първостепенния необезпечен дълг, но след това се упова на уверенията, че е твърде голяма, за да се провали, на хора като Джон Мак от Morgan Stanley и дори германския финансов министър Волфганг Шойбле.

Урокът тук е по-дълбок, но нека първо се насочим към банковите регулации. Тези, които казват, че CoCos не са оцелели до момента, в който да се изплатят, са се фокусирали погрешно върху капитала, а не върху условното, поддържайки универсалната фантазия от след 2008 г. за това как да се оздравят твърде големите за провал.

CoCos са форма на дълг, който се превръща в капитал, когато финансовото състояние на банката се влоши. И все пак повече капитал означава, че банката може да поеме по-големи загуби преди да бъде застрашена способността ѝ да изпълни собствените си IOU (буквално I Owe You – Имам дълг към теб) към вложителите и други кредитори.

Предполага се, че банковата система е по-сигурна, освен ако банките не отговорят на по-високите капиталови разходи, поемайки повече риск, за да продължат да имат конкурентна възвращаемост. Ето защо капиталовите регулатори неизбежно се превръщат в регулатори на риска, казвайки на банките не само колко капитал трябва да държат, но и какво могат да правят и какво не, и позволявайки държането на по-малко капитал по това, което регулаторите смятат за безопасни активи.

Но нека си припомним, че капиталовите регулатори бяха тези, които решиха, че банките могат да държат по-малко капитал за ипотеките и гръцките облигации. Грешка.

По-доброто решение е нещо като CoCos – механизъм в комбинация със стимули за институциите, за да имат те винаги достатъчно капитал, или за привличането на достатъчно капитал, за да се гарантира на пазара, че банката е платежоспособна.

Трябва обаче да съществува волята банките да бъдат принудени да действат според посланията, които пазарът изпраща. Deutsche Bank е гигантска банка. Германската и европейската икономика се възприемат като толкова крехки, толкова на ръба да потънат в дефлация, че политиците се страхуват от каквито и да е стъпки, които може да наложат разходи върху акционерите, служителите или клиентите на Deutsche Bank в сегашната среда.

Истинският урок е колко малък проблемът с твърде големите за провал е свързан с предизвикателствата пред развитите индустриални икономики. Коригирането на твърде големите за провал не коригира техния демографски нисък растеж, нарастващ дълг или регулаторното бреме и задълженията, които налагат тежки данъци върху производствения сектор.

А всеки, който все още смята, че паричната политика е решение, явно не е внимавал достатъчно. Паричната политика не може да коригира структурни дефекти, но може да създаде нови проблеми докато се опитва да го направи.

Но да продължим в по-положителна насока. Не казваме, пише Wall Street Journal, че благосъстоянието на Западния свят означава захвърляне на всички съществуващи социалноикономически институции и завръщане към либертарианските въздушни замъци.

Един от плюсовете на натрупалата се в продължение на столетие бюрокрация е, че има много допълнителни лесни за обиране плодове за подобряване на стимулите – например въвеждането на плосък данък, намаляване на излишните трудови регулации, коригиране на социалните помощи.

Заедно с естествената устойчивост на западните ценности – демокрация, върховенство на закона, свободни пазари, възстановяването вероятно ще изненада тези, които смятат, че проблемът ни е някак неизбежна демографски обусловена светска стагнация.

Слава богу, става все по-ясно, че основното препятствие пред прогреса са самите централни банкери. Навсякъде политиците възприемат техните действия като заместител на реформи или извинение (например в САЩ) да продължат с регулаторни и други крайности.

Централните банки си имат клуб, известен като Банка за международни разплащания (Bank for International Settlements – BIS) в Базел, Швейцария, която в съобщение до членовете си миналата седмица заяви следното: „Паричната политика е пренатоварена от твърде дълго време. Тя би трябвало да е част от отговора, но не може да бъде цялото решение. Не трябва да се позволява немислимото (огромни покупки на активи, отрицателни лихвени проценти) да се превръща в рутина“.

Именно това е идеята. И сега, може би повече от всякога, BIS трябва да продължи критиките си докрай – призовавайки централните банкери в света да излязат в стачка докато политиците и формиращите фискалната политика не започнат да допринасят за съживяване на растежа и възвръщане на индустриалните икономики обратно към платежоспособност.