Лари Съмърс: Нужна е експанзионистична фискална политика за връщане на растежа

Същевременно Гордън говори за това, което може да се нарече трайна стагнация, породена от страна на предлагането – силен спад на темпото на производителността, характерно за златната му ера, от 1870 г. до 1970 г. Гордън най-вероятно е прав, че в следващите няколко години растежът на потенциалното производство в американската икономика и на реалните работни заплати на американските работници ще бъде доста бавен. Но ако основният виновник намалява предлагането (за разлика от понижаването на търсенето), човек би очаквал да види ръст на инфлацията, а не спад.

От десетилетие Бен Бернанке подчертава идеята за прекомерните спестявания, произлизащи от парите, изтеглени от развиващите се пазари. Това наистина бе важен фактор за увеличаването на прекомерните спестявания в развития свят преди десетилетие и отново може да е, ако развиващите се пазари продължат да страдат от ръст на капиталовите отливи. Но и времевата рамка, и мащабът на износа на капитали от развиващите се пазари правят малко вероятно това да е основната причина за големите спадове на неутралните реални лихвени проценти напоследък.

Кругман и други се опитаха да обяснят последните събития и да отправят препоръки към политиците, базирайки се на старата кейнсианска концепция за ликвидния капан. Както Кругман подчертава, този начин на мислене е паралелен с този за трайната стагнация. Но повечето заплахи на ликвидния капан го третират като временен феномен вместо като потенциален постоянен проблем, което доказателствата изглежда показват.

Може би най-успокоителният алтернативен възглед е, че трайната стагнация може би наистина е възникнала в миналата, но вече не е в бъдещето. С безработица, спаднала до 5%, и предприетите мерки от Фед по затягане на цикъла, аргументът е валиден, индикаторите ще започнат да се връщат към по-ранните, по-високи нива на растеж. Може би. Но пазарите залагат, че Фед няма да може да затегне курса на паричната политика приблизително с толкова, с колкото очаква, и че ако се разрази нова криза в следващите няколко години, едни понижения ще доведат лихвените проценти отново до близкото до нула ниво.

Нека провеждаме фискална политика

До 70-те години на ХХ век повечето икономисти вярваха, че ако правителствата управляват търсенето правилно, икономиките на техните страни ще се радват на ниска безработица и високо производство със сравнително умерена инфлация. Правилната задача на макроикономистите бе да използват паричната и фискалната политика, за да управляват добре търсенето. Но накрая това мислене бе предизвикано от две направления – от теорията от Милтън Фридман, Робърт Лукас и други, и от практиката от опита на високата инфлация и високата безработица.

Възникването на подобна стагфлация в края на 70-те години на ХХ век доведе до общото приемане на хипотезата за натурални лихви – идея, според която ненормално ниската безработица кара инфлацията да се увеличава. Според това схващане, тъй като политиците няма да приемат постоянно нарастващи лихви заради инфлацията, икономиките ще се движат около естествено ниво на безработица, определено от фактори като гъвкавост на пазара на труда, възможността за получаване на привилегии и от ефективността на наемането и търсенето на работници. Чрез добро управление на търсенето политиците могат да се стремят да намалят амплитудата на флуктуациите – и въпреки че могат да определят средното ниво на инфлацията, те не могат да намалят средното ниво на производство.

До средата на 80-те години на ХХ век, когато веднъж инфлацията бе свалена от двуцифрените стойности, възникна консенсус относно макроикономическата политика. Основната цел на политиката, редица мейнстрийм икономисти вярваха, трябва да е да постигне ниска и относително стабилна инфлация. Това най-добре би могло да бъде постигнато, смяташе се, чрез създаване на политическа независимост на централните банки и чрез поставяне на цели за инфлацията с цел контрол на очакванията. Същевременно фискалната политика не се считаше, че ще има основна роля за управлението на търсенето, защото действаше бавно и можеше да тласне лихвите нагоре и защото паричната политика можеше да направи нужното.

Погледнато през призмата на хипотезата за трайната стагнация обаче всички тези предложения са проблемни. Ако е възможно да се избегне трайна стагнация, то тогава ще бъде нужно да е възможно да се увеличат значително средните нива на производството, да нарасне важността на политиката за управление на търсенето. Опасността на паричната политика не лежи върху нетърпеливостта на политиците да решат проблемите, а върху отказа на банкерите да генерират достатъчно търсене за увеличаване на инфлацията към целите и да допуснат намаляване на реалните лихви. А накрая фискалната политика добива ново значение като инструмент за стабилизиране на икономиката.

Все още нито един от тези принципи не е приет напълно от политиците от напредналия индустриализиран свят. Истина е, че централните банки търсиха чрез количествени улеснения да разхлабят паричните условия дори с краткосрочни лихви на изключително ниски нива. Но те третираха тези политики като целесъобразни в краткосрочен план, а не като нужни в дългосрочен. И което е по-важно – тези политики водят до намаляваща възвръщаемост и до ръст на твърде токсични странични ефекти. Постоянно ниските лихви стимулират прекомерния дълг, поемането на риск и издуването на балони.

Това не означава, че количествените улеснения не сработиха. Без подобни политики производството щеше да е дори по-ниско, а световната икономика можеше да изпадне в дефлация. Но централните банкери трябва да признаят, че неутралните реални лихви паднаха значително и че сега задачата е да коригират политиката правилно. Това може да включва поставянето на цели за ръста на номиналния БВП вместо на инфлацията, инвестирането в широк набор от рискови активи, правенето на планове за налагането на отрицателни основни лихви и подценяване на важността от избягване на нова рецесия.