Повтаря ли се мрачното минало за централните банкери?

Препрочитайки биографията на Ялмар Шахт – "Банкерът на Хитлер", от Джон Вайц, забелязвам някои интересни паралели между 30-те години на миналия век и настоящето, които не бях обмислял досега, пише Волфганг Мюнхау от Eurointelligence за Financial Times (FT). Добре известно е, че Хитлер е разчитал на Шахт, централния си банкер, за да финансира планове си за въоръжаване. Но Вайц посочва още – и това е потенциално приложимо за ситуацията в еврозоната днес, че Шахт е можел да преследва неортодоксалните си политики в централната банка (Reichsbank) само заради подкрепата от диктатора.

Ако екстремистки лидер дойде на власт в голяма страна от еврозоната – например Франция или Италия, какво ще се случи, ако в страната се избере централен банкер с проницателността на Шахт? И какви биха били шансовете подобен екип да успее да насърчи икономическия растеж в краткосрочен план?

Бих искал да подчертая, пише Мюнхау, че не сравнявам никого с Хитлер или пък с Шахт. Това, което имам предвид е какво може да направи един неортодоксален централен банкер, ако той или тя има политическата подкрепа да излезе извън преобладаващата ортодоксалност.

Шахт изкарва два мандата като председател на Reichsbank – в късните 20-те години, когато слага край на хиперинфлацията в Германия, и между 1933 и 1939 г. Трудно е да се каже, че е човек с единни икономически възгледи: през 20-те години той подкрепя златния стандарт, но в началото на 30-те се противопоставя на консенсуса за политики на икономии и дефлация. Шахт твърди, и с право, че Германия не може да изпълни плащанията по репарациите, определени в плана Йънг, приет през 1929 г.

Връщайки се обратно в Reichsbank, Шахт организира едностранно преструктуриране на частния дълг на германски компании към чужденци. Германската икономика вече е спечелила от отказа от златния стандарт през 1931 г., а Шахт трупа стимули след стимули. А това е една от причините за първоначалното възстановяване от депресията, която без съмнение е подпомогната от микс от хлабава фискална и парична политика.

Сегашната ортодоксална политика на Брюксел и Франкфурт, която се споделя и от Северна Европа, има някои паралели с дефлационните възгледи, които преобладават през 30-те години. Днешните политици и централни банкери са фокусирани върху фискални цени и намаляване на дълга. Както през ранните 30-те, ортодоксалната политика има патологични качества. Когато свършат нещата за казване, днешните централни банкери говорят за „структурни реформи“, въпреки че никога не уточняват какви точно реформи целят да постигнат.

По принцип икономическите проблеми на еврозоната не са трудно решими: Европейската централна банка (ЕЦБ) може да даде на всеки гражданин чек от 10 000 евро. Проблемът с инфлацията ще се реши в рамките на дни. Или ЕЦБ може да емитира собствени IOU (буквално I Owe You – Имам дълг към теб) – това, което прави Шахт. А може и ЕС да емитира дълг, а ЕЦБ да го купи. Има много начини да се печатат пари. Всички те са забележителни – и незаконни.

Днес няма нацистки партии в еврозоната, освен в Гърция. Но Франция и Италия имат популистки партии вдясно, които очевидно са извън текущия политически консенсус. Представете си сценарий, при който Бепе Грило, лидер на италианската партия „Пет звезди“, спечели изборите в Италия през 2018 г.

Мандатът на Иняцио Виско, гуверньор на централната банка на Италия, изтича през ноември същата година. Грило ще бъде в позиция да избере свой собствен централен банкер. Може би ще избере някой също толкова изобретателен и безмилостен като Шахт и ще може да намери начин да изкара Италия от еврозоната чрез паралелен валутен режим за преходен период, като междувременно обяви дефолт по собствения си дълг.

Обезценяването и увеличаването на инвестициите в публичния сектор, които ще бъдат възможни при нов режим, може да доведат до незабавен икономически растеж.

Ако Марин Льо Пен стане президент на Франция през 2017 г., може да се наложи да изчака още четири години, за да наложи контрол върху централната банка. Мандатът на гуверньора Франсоа Вилерой изтича едва през 2021 г. Предвид властта на френския президент обаче Льо Пен може да не се нуждае от подкрепата на централния си банкер, за да прави каквото си иска.

Нямам съмнение, пише Мюнхау, че краят на което и да е популистко правителство в Европа ще бъде катастрофален, но в краткосрочен план те все пак може да успеят да доведат до икономически растеж и именно това ги прави опасни.

Не трябва обаче да очакваме точно повторение на миналото. Както казва Карл Маркс, това ще бъде история, която първо ще се повтори като трагедия, а после като фарс. Дори най-приемливата версия на 30-те години ще бъде някакъв вид трагедия. Периодът на все по-тесния съюз в Европа ще приключи, а експериментът с еврото ще се окаже пълен провал.