Царят срещу султана, или завръщане в миналото

Преди Крим да стане руски, украински, съветски, той е бил турски. Или поне османски. Русия веднъж вече е анексирала Крим много преди 2014 г. – още през 1783 г. Това се случва след 6-годишна война с турците, в която руснаците реално заличават османската флота. Конфликтът приключва с Договора от Кючук Кайнарджа, подписан през 1774 г., който според много историци е първият етап от разцепването на Османската империя, началото на нейния дълъг и бавен упадък, разказва Foreign Policy.

Губейки Крим в ръцете на Русия, Османската империя за пръв път губи и мюсюслмански поданици на християнска власт. (Кримските татари, които особено силно се противопоставят на последното поглъщане на полуострова от Москва, са изоставени от османците и се настройват срещу новия си руски собственик, който от своя страна ги разцепва.) Тази война и договорът, с който се слага край, е „повратната точка в отношенията между Европа и Близкия изток“, пише Бърнард Люис 200 години по-късно.

Това няма да бъде последният път, в който руснаци и турци преплитат рога. През следващите два века има още сблъсъци, докато Руската империя навлиза все по-надълбоко на османска територия: Балканите, Кавказ, Черно море и Дарданелите. Един млад руски военен офицер пише за преживяванията си, биейки си с турците, французите и британците в Крим през 1854 г. Произведението му, което става известно с името „Севастополски разкази“, е второто, което младежът – Лев Толстой, публикува.

Именно по тази причина това, което се случи във вторник, когато между турците и руснаците избухна сблъсък заради това кой къде и кога е бил в небесата над малък къс земя не е нещо ново в отношенията между тези две някогашни империи.

Защото те са именно това. Както Турция, така и Русия носят сърцата и душите на огромни мултиетнически империи, сърца и души, все още туптящи в тела с откъснати крайници, за които те продължават да ламтят и днес. И двете страни днес са много по-слаби регионални сили, борещи се за по-голямо влияние, и то такова, каквото приляга на империи с история. И, правейки това, те заемат старите си позиции, сякаш телата им все още ги помнят. „Когато пътувате до Турция, имате ли доверие на поне един турчин?“, пише Максим Кононено, изтъкнат прокремълски блогър. „И това се отнася до всички, които говорят от името на Турция днес. Всички те са турци и на тях не може да им имате доверие“.

Някои руснаци описват свалянето на руския изтребител във вторник от по-широка историческа гледна точка: това е първият път, когато има реален военен конфликт между Русия и НАТО, пише либералният Slon.ru. Руските чиновници обаче категорично определят това като конфликт между Русия и буйните потенциално агресивни турци. Вечерните новини в сряда, посветени основно на инцидента, вдигнаха много шум около факта, че Вашингтон и Европа, а дори и НАТО, са прекарали целия вторник в обуздаване на Турция и хвърляне на студена вода върху идеята, че един самолет и едно териториално нахлуване води до по-широк конфликт.

Ако не друго, то НАТО и Европа добре интерпретират събитията, което се случва за пръв път в най-новата история на Русия. Защо? Защото Турция, злодеят в тази история, се опитва да провали огромна историческа коалиция срещу тероризма, в която Русия е основната ос. Деескалацията, подпомогната от западните сили, отбелязват вечерните новини, „е нужна, за да не се отрази конфликтът негативно върху борбата срещу тероризма като цяло и срещу ИДИЛ по-специално“. Т.е. Русия смята, че прави нужното, за да защити цивилизования свят от заплахата на тероризма, дело, от което печели не само тя, но и Франция, Великобритания и САЩ. (Неизказано остава предположението, че от това не печели Турция, или поне не симпатизиращото на ислямизма правителство.) Това е аналогично на начина, по който Русия представя ролята си през Втората световна война, особено напоследък: Русия е воювала срещу опасността от фашизъм в името на доброто за неблагодарния Запад, който е щял да загине, ако не е била помощта на Русия.

Ето защо зад пропагандата и циничното геополитическо маневриране Москва смята критиките на Запада по отношение на ролята си в Сирия за изключително разочароващи, дори обидни. За Русия подобни оплаквания са толкова стари, колкото вековните усилия в миналото за блокиране на имперските руски амбиции във всеки възможен момент без особено ясна причина. И, за голямо огорчение на Русия, тази постоянна намеса на Запада до голяма степен е забавила руската имперска експанзия.

В същото време исторически Русия разглежда турците като добър буфер срещу европейската експанзия. „Ако сме позволили на турското правителство да продължава да съществува в Европа, причината е, че това правителство, под силното влияние на нашето превъзходство, е по-полезно за нас, отколкото което и да е друго, което може да се изправи от руините“, пише Карл Неселроде, външен министър на руската империя, през 1830 г. Звучи ли ви познато? Инстинктът за поддържане на стабилността спрямо неприятните съседни сили, дори когато Русия бавно се оттегля от перифериите си, е стар, дълбоко заложен в руската национална психика. Тези други сили съществуват, под една или друга форма, като огледала, в които Русия може да види себе си като империя и да укрепи силата.

Споменахме цялата тази древна история, тъй като конфликтът около руския изтребител в турското въздушно пространство – а според източниците в американското правителство това наистина е било турско пространство, не е само заради самолета или въздушното пространство, или ИДИЛ, или дори НАТО. Става въпрос за две империи, руската и османската, които продължават бурно да се разпадат и днес, десетилетия след като официално спират да съществуват. Погледнете Украйна и Молдова, или Сирия и Ирак. Те са агонията на империите, дългите следи на техните наследства, разтърсвани, докато останалата част от света се опитва да удържи и изглади конвулсиите на прехода.

Става въпрос и за два мъже, Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган, които, без никаква ирония, смятат, че са наследници на тези две отдавна загинали империи. Те, от своя страна, са съживили тези империи в съзнанието на собствените си поданици, постоянно предлагайки пред погледа им холограмите на великото минало. Не е изненада тогава, че с увеличаването на актьорите и потенциала на конфликта в Сирия, първата искра ще бъде между двама мъже, които толкова силно продължават да чувстват фантомните си крайници.