Сирийският кошмар на Обама

Сирия ще бъде най-голямото петно в управлението на президента Барак Обама, провал в зашеметяващи пропорции, коментира New York Times. От повече от четири години насам войната достигна неимоверни размери. Една държава е разрушена, четири милиона сирийци са бежанци, „Ислямска държава“ запълни вакуума, а президентът Башар Асад все още пуска самоделни неуправляеми бомби, чиито шрапнели и хлор разкъсват жени и деца на парчета.

От дълго време тези, които напуснаха страната, изчакват наблизо. Искат да се приберат у дома. Пълнят лагери в Турция, Йордания и Ливан. Когато дори за тях стана ясно, че „домът“ им вече не съществува, нищо не успя да ги спре да тръгнат в отчаянието си към възприеманата сигурност на Европа. Бежанската криза е хроника на предсказано бедствие.

Бежанците не се интересуват какво мисли „християнска“ Европа. Те не се притесняват за емоционалните проблеми или илюзиите на Европа. Те искат децата им да живеят. В родината им повече от 200 000 души са убити. Статистиките мълчат, но не много, достатъчно, за да знаем броя на мъртвите. Това опустошение на страната е в следствие на много неща, а сред тях са и санкциите на Запада.

Американските интервенции могат да имат ужасни последици, както войната в Ирак показа. Но американският анти-интервенционизъм може да бъде също толкова опустошителен, както показа Сирия. Да не направиш нищо е не по-малко решение от това да направиш. Махалото се люлее до безкрайност между интервенционизма и неприкосновеността, тъй като САЩ са силно обвързани с идеята, че може да направят света едно по-добро място. Да си ориентиран навътре за дълго не е опция за страна, която е универсална идея в света. Всеки голям конфликт повдига въпроса до каква степен САЩ трябва да се намесят.

Президентът Обама се опита да възстанови американската гордост, след като САЩ не успяха да постигнат победа в Афганистан и Ирак. Той отговори на умората на нацията от чуждестранните приключения (въпреки че американците не са доволни и от предпазливостта на Обама). Той се опита да приведе американската сила в съответствие с това което е, по негово мнение, ограничената способност на САЩ да променят нещата сами в момент на нарастваща взаимозависимост. Едно определение на доктрината на Обама дойде от президента през миналата година, когато той заяви: „Така се избягват грешки“. Или още по-кратко и ясно, „Нека не правим глупости“.

Това обаче не е достатъчно, както показа Сирия. Президентът Обама има важни външнополитически постижения, включително големи пробиви със споразуменията с Иран и Куба, които изискваха кураж и упорство. (Какво ще стане с тези пробиви, предстои да видим, но те представляват победа над стерилната конфронтация.) На други места обаче той подцени американската мощ. В Сирия и Либия той изми ръцете си от конфликти, на които САЩ не можеха да обърнат гръб. Подобна небрежност обикновено се връща, за да захапе Америка, както опитът в Афганистан от 80-те години показа. Никой не обича вакуума повече от джихадистите. И никой не обича колебанията на САЩ повече от Владимир Путин.

През 2011 г. Обама каза: „Дойде времето, в което президентът Асад трябва да се оттегли“. В онзи момент, както показаха събитията, президентът нямаше политика, за да постигне тази цел или желанието да изгради подобна. Неговите думи бяха продиктувани от чиста безотговорност.

През 2013 г., когато Франция бе на път да се присъедини към САЩ във военните удари срещу Сирия, Обама се отказа в последната минута от това да поддържа „червена си линия“ към използването на химически оръжия от режима на Асад. По този начин той даде сила на Асад, даде сила и на Путин, отказа да промени хода на сирийската война и отслаби мощта на САЩ в света – неуспехи от много по-голямо значение отколкото избавянето на Сирия от химическите оръжия. А това беше грешка.

Да, Китай и Русия постоянно възпрепятстват съгласуваните действия по Сирия в Съвета за сигурност на ООН. И да, променящите се сили и интереси в Сирия са предизвикателство за политиката. И да, дори ограничената интервенция крие своите опасности. Но не, такава разруха не беше неизбежна.

На няколко пъти, ако Обама бе събрал воля и вяра към американската сила, все още имаше варианти за действие. Сирийските самолети, които пускат самоделните бомби, можеха да бъдат премахнати. Можеше да бъде създадена безопасна зона за бежанците. Сериозно въоръжаване на бунтовниците на ранен етап можеше да обърне хода на войната. Тези евентуални сценарии, разбира се, не са от голямо значение. Никога няма да разберем какво можеше да се случи. Знам само фактите от сирийския кошмар, които сега се просмукват, във всякакви форми, на Запад. А опустошената Сирия ще продължава да ги осигурява.

В Либия Обама хвърли бомбите и си тръгна. В Афганистан Обама скочи и отстъпи. В Сирия Обама каза много и се разколеба. Той се чувстваше добре с прецизното използване на сила – убийството на Осама бин Ладен е пример за това, но не се чувстваше комфортно с американската военна сила.

Сирия е въпросът, на който доктрината на Обама трябва да даде отговор, ако не иска да остане в историята като сдържана до степен на безсмислена.