Фрийдман имаше право

Няма дим без огън – това важи и за страни със собствена валута. Но в рамките на паричния съюз необходимите след спукването на даден балон корекция се осъществяват трудно с цената на намаляване на заплатите. А едновременното политизиране на икономиката претоварва европейската политика.

Ясно е едно – на пръв поглед европейският метод на разрешаване на конфликти сработи: имаше компромис и никой не загуби лицето си. Но колко струва един компромис, който не решава проблеми, а създава нови проблеми, защото нито една от страните не желае да излезе извън рамките на своите червени линии? Еврото е валута, а не свещена крайна цел. Тя може и да бе въведена по политически причини, но накрая ще се оценява по икономически критерии. Ако то прави хората в Европа не по-богати, а по-бедни, ще загуби своята легитимност.

След колапса на инвестиционната банка Lehman Brothers през 2008 г. имаше момент, в който всички участници бяха наясно, че положението няма да може да се постави под контрол чрез импровизирани уикенди за обсъждане на спасителни програми, а е нужен цялостен отговор на кризата. Европа сега е достигна до този момент. Без фундаментални институционални реформи конфликтите в паричния съюз ще унищожат и последния остатък от европейската солидарност.

Политическите усилия сега са насочени към това да се навакса всичко онова, което бе пренебрегнато при въвеждането на еврото. Паричният съюз трябва да бъде допълнен  малко по малко към политически съюз. Именно това има предвид Волфганг Шойбле, когато говори открито за отстраняване на "конструкционните грешки" в Договора от Маастрихт, а сега дори кара своите специалисти дори да мислят как с час от от националните данъчни приходи може да се финансира общ европейски бюджет.

Това няма да проработи. В големите страни членки няма никаква готовност за квантов скок към политическата интеграция, не и след кризата в Гърция. Опитът на Шойбле би бил стъпка към една европейска държава. Но държавите не могат да бъдат проектирани на чертожна дъска. Дори на САЩ бяха необходими 200 години и гражданска война, за да се изяснят финансовите взаимоотношения на централното правителство към отделните щати. Първата реакция на въвеждането на един европейски данък би могла да бъде създаването на Европейската чаена партия. А кой би могъл да се изправи срещу такова движение предвид досега нерешената липса на легитимност на европейско равнище?

Ако решението за еврото трябваше да бъде взето днес, вероятно нямаше да бъде решено по същия начин. Но сега държавите от еврозоната са финансово толкова тясно преплетени, че структурата на практика не може да бъде разтурена, без да се причинят огромни икономически и политически вреди. В тази връзка германският канцлер Ангела Меркел може би е права, когато казва, че  Европа ще се провали, ако еврото се провали.

Бъдещето на континента вероятно ще зависи от това дали валутният съюз ще може да бъде стабилизиран без  създаването на дълбоки държавнически структури. Тежкото положение на гърците показва къде може да се крие решението на дилемата. Фактът, че страната е толкова дълбоко в кризата, се дължи най-вече на това, че заплахата от държавен фалит опустоши цялата страна, защото банките трябваше да бъдат затворени, а по този начин финансовата инфраструктура на икономиката бе парализирана.

Това не е случайно, а по-скоро системно произшествие. Европейската централна банка (ЕЦБ) не трябва да представя помощ на фалирали банки. А тъй като обикновено държавите се финансират от своите банки, ако банките фалират, и държавата ще е в несъстоятелност. Така в рамките на паричния съюз всеки щат на държава ще е равен на финансов Армагедон. Затова сега отново към Гърция ще потекат пари - цел да се предотврати такъв фалит, въпреки че с това върху старите дългове ще се натрупат нови. И понеже държавният фалит по действащите правила почти автоматично означава и излизане от еврозоната.

А това не трябва да е така. Един валутен съюз с опция за фалит трябва да съществува. Най-важната предпоставка би трябвало да е радикално приобщаване на банковия сектор. Всички европейски банки ще бъдат пряко отговорни пред европейския банков надзор и в случай на фалит ще бъдат оздравявани от общ европейски фонд. По същия начин се случват нещата в Съединените щати, където се намесва Федералната корпорация за застраховане на депозитите в САЩ (FDIC - Federal Deposit Insurance Corporation), ако дадена банка изпадне в затруднения. И понеже има такава агенция, банките във Флорида не трябва да затворят, ако Флорида свърши парите. И затова фалитът на даден щат в САЩ не представлява национална катастрофа.

Няма спор – и това струва пари. Фондът трябва да е достатъчно голям, за да може да подкрепя и мегабанките. И за вечните загуби в крайна сметка цената ще плати данъкоплатецът в цяла Европа. Възможността за систематичен държавен фалит би облекчила общността. Тя би могла да си позволи да пренесе не държавите членки последствията от собствените им решения. Който има слаба икономика, ще трябва да намали социалните услуги, но това вече ще бъде национален въпрос, а не европейски. Следователно за един такъв съюз в бъдеще ще са необходими по-малки по обем спасителни пакети и по-малко правила.

За привържениците на обединена Европа паричният съюз винаги бе изкушение на разума. Те прилагането на резолюцията на техните вътрешни противоречия, които политически съюз, без които континента заплашва световно историческо незначителност. В същото време, очевидно е, че разрешаването на тези противоречия носи цялата европейския проект в риск. Може би е време за по-малко амбициозен алтернатива.