Грийнспан: Разходите за сметка на дефицита са схема за конфискуване на богатство

Напълно свободна банкова система и напълно верен на принципите си златен стандарт все още не са били постигани. Но преди Първата световна война банковата система в САЩ (а и в по-голямата част от света) се основава на златото и въпреки че правителствата се намесват от време на време, системата е по-свободна, отколкото контролирана.

В резултат от прекалено бързото разширяване на кредитирането отпуснатите от банките заеми периодично достигат лимита на златните запаси, лихвените равнища скачат рязко, новите кредити биват спирани, а икономиката изпада в рязка, но кратка рецесия. Именно ограничените златни запаси възпират небалансираното разширяване на бизнес активността, което след войната се превръща в катастрофа. Периодите на корекции тогава са кратки и икономиките бързо възобновяват здравата основа, върху която да продължат да се разширяват.

Процесът по оздравяване обаче беше погрешно диагностициран като болестта. Щом недостигът на запаси в банките води до свиване на бизнеса, както твърдят подкрепящите намесата в икономиката, защо не намерим начин да осигуряваме повече запаси на банките, така че те никога да няма недостиг, възкликват те. Ако банките могат да продължат да заемат пари неограничено, се твърди, че никога няма да има свиване на бизнеса. И така се ражда системата на Федералния резерв (Фед) през 1913 г. Тя се състои от 12 регионални банки на Федералния резерв, собственост на частни банкери, но финансирани, контролирани и подкрепяни от правителството.

Заемите, раздавани от банките на Федералния резерв, на практика (но не и юридически) са гарантирани от данъчните правомощия на федералното правителство. Технически, златният стандарт се запазва – частните лица все още можеха да притежават собствено злато, а златото продължаваше да бъде използвано като запас на банките. Вече освен златото обаче, кредитът, отпуснат от Федералния резерв („хариените запаси“), също може да служи като законно платежно средство за изплащане на дължимото на вложителите.

Когато бизнесът в САЩ изпита леко свиваване през 1927 г., Фед създаде още хартиени резерви с надеждата да предотврати потенциален дефицит на банковите запаси. По-катастрофален обаче се оказа опитът на Фед да окаже помощ на Великобритания, която губеше злато за сметка на САЩ, тъй като Английската централна банка (АЦБ) отказваше да позволи на лихвените равнища да се повишат, когато пазарните сили го налагаха (подобно решение било доста непопулярно сред политическите кръгове). Доводите на замесените власти тогава са следните – ако Фед вкара прекомерно количество парични резерви в американските банки, лихвените равнища в САЩ ще паднат до нивото на лихвите във Великобритания. Това ще прекрати британските загуби на злато и ще спести политическия срам от повишаване на лихвите.

И Фед успя – прекрати загубите на злато, но едва не разруши икономиките по света, докато го правеше. Прекомерният кредит, който Фед вкара в икономиката, се разпространи сред фондовия пазар, предизвиквайки баснословен бум на спекулациите. След време Фед се опита да обере излишните запаси и в крайна сметка успя да прекрати бума.

Това обаче се случи твърде късно. Спекулативните неравновесия бяха станали толкова огромни до 1929 г., че опитът доведе до рязко съкращаване на разходите, последвано от упадък на бизнес доверието. В резултат от това американската икономика се срина. Последствията за Великобритания бяха дори по-тежки, но тя вместо да изпита докрай последиците от собственото си безрасъдство, се отказа напълно от златния стандарт през 1931 г., разкъсвайки на парчета малкото останало доверие и предизвиквайки поредица от банкови фалити по целия свят. Икономиките по света изпаднаха в Голямата депресия.

Обръщайки поглед назад към преходното поколение, привържениците на държавното планиране и контрол заявиха, че златният стандарт е големият виновник за кредитната катастрофа, довела до Голямата депресия. Ако златният стандарт не съществуваше, твърдяха те, изоставянето на плащанията в злато от Великобритания през 1931 г. нямаше да причини фалити на банки по целия свят. Иронията е в това, че от 1913 г. системата не е златен стандарт, а нещо като „смесен златен стандарт“. Въпреки това златото пое вината.