„Ако еврото се провали, Европа пропада“, както рече Ангела Меркел. За съжаление, еврото се проваля, но процесът е бавен и мъчителен. Дори и Гърция да напусне еврозоната, валутният блок едва ли ще се разпадне в близко бъдеще след това, макар и да има някакви шансове. По-вероятно обаче е да продължи да крета като лошо конструиран казахски трактор, да страда от слаб растеж, да няма достатъчно работни места и хората да се сблъскват с повече проблеми в сравнение с държавите, които не са в паричния съюз.
Това пише за британския в. Guardian Тимъти Гартън Аш, историк, политически коментатор и колумнист на изданието.
Според него проблемите няма да са равномерно разпространени между задлъжнелите страни от еврозоната и държавите – кредиторки. Пропастта между Северна и Южна Европа обаче ще се задълбочи.
Различният национален опит ще бъде пречупен през избори, които пък ще създадат напрежение в стил Гърция и Германия, каквото наблюдаваме в момента, посочва анализаторът. В крайна сметка нещо ще се получи, но този процес може да отнеме много време.
„Има огромна разруха във всяка нация“, казал е Адам Смит. Като се имат предвид необикновените постижения за 70-те години след 1945 г. и надеждите, инвестирани в европейския проект, явно още доста разруха има да види нашия континент, пише Гартън Аш.
Той обяснява, че наскоро е участвал в събитие във Франкфурт, на което са се появили едни от водещите представители на европейската инвестиционна общност. Сред участниците е направено проучване как виждат еврозоната след пет години, като е трябвало да изберат измежду няколко варианта. Аш, както и почти половината от участниците в събитието, са посочили варианта „Япония през 90-те години на миналия век“. Около 20% от анкетираните са отговорили „Каква еврозона?“, 18% - „Великобритания след Маргарет Тачър“, т. е. По-лека икономика заради политиката на строги икономии и структурните реформи за растеж, но и дислокация и неравенство.
Уловката е, че дори и при последния сценарий неравенството няма да е само в една държава, а неравномерно разпространено сред различни държави. Германия и някои от северноевропейските нации ще се радват на повечето от благините, докато за останалите ще останат проблемите, допълва коментаторът.
Да твърдим такова нещо означава да насърчим икономически анализ, който водещите германски политици и икономисти яростно оспорват. Мерките за икономии и структурните реформи за единственият изход към спасението, твърдят те. Както каза Меркел през 2013 г.: „Това, което ние направихме, всеки го може“.
Има обаче поне три проблема при този случай. Първо, както знае всеки мъдър лекар, дори теоретично правилното лекарство може да подейства катастрофално, ако се прилага в твърде силна доза върху отслабения пациент. Второ, гърците, италианците и французите не са германци. Техните икономики определено имат нужда от структурни реформи, но техните общества и бизнеси не биха реагирали на тези реформи по същия начин.
И трето, дори цялата еврозона някак си да се превърне в един гигантски експортен шампион като Германия, кой ще потребява този износ? Част от търсенето трябва да дойде от самата еврозона, особено от по-богатите икономики като Германия. Т. е. ако всички ще се държат като Германия, то самата Германия трябва малко да спре да прилича на себе си, но страната не е готова за това.
В дългосрочен план и Германия ще си понесе последствията от ситуацията, но не в краткосрочен. Ако се разходите из по-големите градове в страната, усещането е, че криза всъщност няма. И докато Германия трябва да спасява държави като Гърция, много от тези пари отидоха право в ръцете на неразумните кредитори, включително и някои германски банки. Същевременно обаче германският бизнес, ориентиран към износа, се облагодетелства сериозно от еврозоната.
Основният структурен проблем е, че паричният съюз е европейски, а демократичните политики продължават да са национални. Не че няма какво да се направи, ако политиците позволят, разбира се. Всички признават под сурдинка, че Гърция не може да си изплати огромния дълг, така че нека Берлин опрости дълга, за да продължат значимите реформи. Или пък да оставят цените и доходите в Германия да растат, което подкрепя ребалансирането на еврозоната вътрешно. Или да позволят фискални трансфери от по-богатите държави към по-бедните, така, както позволява федералният съюз в САЩ и никой не очаква щатът Алабама да настигне скоро Силициевата долина.
Създаването на паричен съюз без фискален и политически е всъщност поставяне на каруцата пред коня. Конят обаче още не е готов да излезе пред каруцата. Националната демокрация е в нарастващо противоречие с европейската интеграция и някои лидери на европейски институции много ясно виждат това. Френският еврокомисар Пиер Московиси например говори за „Комисията на последния влак“. Само че политиците в Брюксел няма какво да направят, закото властта е концентрирана в демократично избраните национални правителства.
Гартън Аш посочва, че ако трябва да избира между демокрацията и централизирана, йерархична, евро-ленинистка версия на европейската интеграция, ще избере демокрацията. Той припомня, че финландският вицепремиер на Европейската комисия Юрки Катайнен е коментирал по следния начин победата на СИРИЗА на изборите в Гърция: „Няма да променяме политиките в зависимост от изборните резултати“. Само че точно това ще се случи. Това е демокрацията и тя е едно от най-великите политически изобретения на Европа.
Проблемът е, че структурните проблеми на еврозоната изискват транснационална европейска демократична солидарност, която в момента не съществува и няма и перспектива да се появи скоро. Т. е. монетарният съюз, който беше създаден да обедини Европа, всъщност я разделя заради разкъсването между националните и европейските политики.
В държавите, които най-много страдат заради тази „адска машина“ - както един водещ политик от Германия описа сегашната еврозона, все още пламенно се защитава тезата за оставане „в Европа“. За целия си радикализъм СИРИЗА демонстрира впечатляваща готовност за компромиси точно за да остане в Европа. Вероятно същото е валидно и за Podemos в Испания.
В национален план тези държави все още имат предпазна мрежа, осигурена дори и от вече сериозно отслабените им социални системи. Безработнит емладежи например все пак имат подслон над главите си благодарение на техните родители, както и спестявания (също от родителите).
Трудовата мобилност също е един от предпазните клапани, въпреки че точно миграцията подхранва антиевропейските партии, които се възползват от страха на хората. Тези материални и културни ресурси обаче ще бъдат изтощени в един момент. И какво ще последва тогава? Това зависи от нас и все още нещата могат да се променят.
преди 9 години Както каза Меркел през 2013 г.: Това, което ние направихме, всеки го може.--------Може...така е...с подкрепата на плана Маршал го могат и Япония и Южна Корея...Разликата е, че когато Германия се опита да направи свой план Маршал се получи Гърция...Статията ми хареса. Не го знам тоя пич Аш кой е, но ако има още от него бих го прочел...макар, че се обзалагам, че това не го е казал, щото не знам как би било сурдинка на английски:"Всички признават под сурдинка" отговор Сигнализирай за неуместен коментар