Големият провал на глобализацията

Провалът на икономическите стратегии и управлението са причините за почти едновременния колапс на доверието в икономиките на еврозоната и САЩ, пише в коментар за Financial Times професор Джефри Сакс от Колумбийския университет в Ню Йорк.

Няма смисъл да обвиняваме рейтинговите агенции – правителствата в Европа и САЩ се оказаха неспособни да се справят с реалностите на глобалните капиталови пазари и конкуренцията от Азия, така че заслужават да понесат вината за ситуацията.

Наблюдавали сме не една финансова криза и успешният изход от всички тях неизменно е бил следствие от решения, които са едновременно смели, технически изпълними и социално отговорни. Подходът на трансатлантическите лидери не отговаря на нито едно от трите условия. САЩ и Европа дори не са се опитали да идентифицират основния проблем, а именно, че развитите страни са жертва на глобализацията.

Нискоквалифицираните работни места в производството и новите инвестиции в редица индустриални сектори на развитите страни станаха жертва на глобалната конкуренция.

Заетостта в САЩ и Европа през изминалото десетилетие се крепеше единствено на строителния сектор, раздут от ниските лихви и безотговорната дерегулация. Краят дойде със спукването на ипотечния балон. Сега пътят на възстановяването минава не през нов строителен балон, а през повишаване на квалификацията на служителите, ръст на износа и инвестиции в инфраструктура и зелени енергийни проекти.

САЩ и Европа обаче, продължават да се лутат между безпътни финансови пакети за стимулиране на потреблението и мерки за ограничаване на разходите, при липсата на каквато и да е визия за подобряване на инвестиционния климат.

Макроикономическата политика не само не успява да създаде нови работни места, но и не отговаря на основни социални ценности. Нека бъда ясен, пише Сакс – добрата социална политика не означава големи дефицити. Публичните дългове са твърде големи, както в Европа, така и в САЩ. За провеждането на социална политика обаче, е необходим коренно различен баланс между понижаването на разходите за социално осигуряване и повишаването на данъците за богатите.

Голите факти са, че глобализацията засяга тежко не само нискоквалифицираните работници, но се оказва и златна мина за супер богатите по цял свят. Те имат възможност да инвестират в нови, високодоходни проекти на развиващите се пазари. Междувременно, както Уорън Бъфет изтъкна миналата седмица, богатите успяват да убедят правителствата си да задържат ниските данъци върху корпоративната печалба и високите доходи с аргумента за глобалната данъчна конкуренция.

Данъчните убежища продължават да никнат като гъби, въпреки че политиците от време на време обещават да вземат мерки. В крайна сметка бедните понасят двоен удар – както от глобализацията на трудовия пазар, така и от факта, че богатите печелят пари от ниските данъци, които дори не си правят труда да инвестират у дома, а трупат в данъчни убежища по цял свят.

Една по-добра фискална политика в Европа и САЩ трябва да е базирана на три основни концепции. Първо, трябва да се разширят инвестициите в човешки капитал и инфраструктура. Второ, трябва да се ограничат редица прахоснически програми като заблудената военна намеса в Ирак, Афганистан и Йемен. Трето, правителствените бюджети трябва да се балансират в средносрочен план чрез повишаване на данъците върху високите доходи и печалбите на мултинационалните корпорации, които за момента са защитени от дупки в законодателството или данъчни убежища.

Инвестициите в инфраструктура не водят задължително до увеличаване на дефицитите, при условие, че новите проекти се изплащат от генерираните приходи.

Експортно ориентираният растеж е друга неизследвана възможност. Износът може да се стимулира чрез повишаване на квалификацията на служителите и нови технологии – това е още една причина, че средствата за образование не трябва да бъдат орязвани.

Също така обаче износът може да се стимулира и чрез по-добра финансова политика. Китай, който добре разбира това, всяка година осъществява в Африка инфраструктурни проекти за милиарди долари, финансирани от дългосрочни заеми, предоставени от китайските банки. САЩ и Европа на практика подариха този пазар на Китай.

Последното липсващо звено на възстановяването обаче е липсата на визия сред политическата класа. Адекватен общ отговор на кризата в Европа не може да бъде постигнат поради вътрешнополитическите борби в отделните страни – последният пример за това е пактът между Франция и Германия. От месеци съдбата на Стария континент се решава от предизборната политика в Германия и няколко малки популистки финландски партии. Европейската централна банка (ЕЦБ) е до такава степен разединена, че пренебрегва основното си задължение да стабилизира пазарите. Няма начин еврото да оцелее, ако европейските институции останат толкова слаби, бавни и разделени.

Последният спад на финансовите пазари и стагнацията, заплашваща САЩ и Европа отразяват тези проблеми. Правителствата нямат стратегия за растеж, а само сляпа надежда, че изплашените и силно задлъжнели потребители отново ще започнат да купуват къщи, които не им трябват и не могат да си позволят.

За съжаление тези глобални икономически тенденции ще продължат да унищожават работни места и да източват капитали. Междувременно пазарите ще продължат да се гърчат в несигурност.