Как да се измъкнем от валутния циклон на китайско-американските отношения?

Дойдоха, видяха и загубиха. Този коментар описва опита за ребалансиране на глобалната икономика на срещата на страните от Г-20 миналата седмица в Сеул.

Официално страните с излишъци продължават да искат от страните с дефицити да използват дефлация, за да оздравят икономиките си. Последствията от подобна грешка могат да се наблюдават в еврозоната. В глобален мащаб САЩ никога няма да приемат подобно решение, но въпреки това зад ъгъла може би се крие по-продуктивно решение, пише Мартин Улф, анализатор на Financial Times в коментар за изданието.

Може да открием намек за тази по-оптимистична перспектива в текста на заключителната декларация от срещата на Г-20. В документа се казва: „устойчиво големите дисбаланси, оценени спрямо индикативни критерии, които ще бъдат уточнени от нашите финансови министри и централни банки, изискват анализ на тяхното естество и фундаменталните причини за пречките пред изглаждането им... Тези индикативни критерии, съставени от множество показатели, ще служат като механизъм за улесняване на своевременното идентифициране на големите дисбаланси, изискващи превантивни коригиращи действия“. Тромаво казано, но смислено, коментира Улф.

Препоръките страните с излишъци да разчитат в по-голяма степен на вътрешното търсене и засилването на надзорната роля на Международния валутен фонд над валутните курсове може да се окаже добра основа за изграждането на по-добър механизъм за контрол.

Официално, разбира се, дебатът беше фокусиран върху прегрешенията на Федералния резерв и по-конкретно решението за вливане на ликвидност, за което Китай и Германия гласовито изразиха своето неодобрение. Защо такова умерено вливане на ликвидност предизвика такава истерия е трудно да се разбере, пише Улф.

Основното обвинение на Китай е, че САЩ изнасят проблеми, като умишлено понижават валутата си. Може лесно да приведем три аргумента срещу тази атака: първо, тя не е вярна, второ, корекция на валутните курсове е необходима и трето, това всъщност е добро описание на китайската валутна политика.

Федералният резерв не купува чуждестранна валута, а щатски облигации. Това се прави, за да се подкрепи икономиката на страната чрез намаляване на привлеченото финансиране. Наистина подобна политика, ако останалите фактори останат без промяна, вероятно ще понижи номиналната стойност на валутата. Това обаче е желателно. САЩ са класически пример за вътрешни и външни дисбаланси – висока безработица и структурен дефицит по текущата сметка. Според икономическата теория понижаването на валутния курс е правилният отговор за тези проблеми. Понижаването на номиналния валутен курс е най-безболезненият начин да се изгладят дисбалансите в икономиката.

И все пак, за разлика от САЩ, Китай „наистина печата пари“, за да купува чуждестранна валута и да пази конкурентоспособността си на международните пазари. До септември 2010 г. Китай е акумулирал резерви за 2,648 трлн. долара в чуждестранна валута (близо 50% от брутния вътрешен продукт на страната). В своето изказване в Сеул китайският президент Ху Дзинтао призова световните лидери да работят срещу „всички форми на протекционизъм и за премахване на съществуващите регулации, налагащи търговски протекционизъм“. И все пак, валутната политика на неговата страна не може да не бъде определена като „протекционизъм“.

Основният икономически аргумент обаче е, че светът има нужда от посткризисна корекция, при която капиталовите потоци да обърнат посоките си. По същество това е реален, а не валутен процес. Богатите страни никога не са можели да абсорбират напълно потока от капитали, който се е стичал към тях от бедните. Ако нещо не може да проработи, то трябва да бъде променено.

За да се осъзнае защо тази промяна е наложителна, може да разгледаме балансите на страните с дефицити. Примерът със САЩ е изключително ярък. Финансовият баланс (дупката между приходите и разходите) на домакинствата, корпорациите и правителството, наред с чуждестранните сектори се равнява на нула. Интересното обаче е как се случва това.

От доста време чужденците харчат по-малко, отколкото печелят и така създават бюджетни излишъци със САЩ. Преди кризата дефицитът се споделяше сравнително по равно от щатското правителство и домакинствата. След кризата домакинствата и корпоративният сектор драматично ограничиха своите разходи като отношение към приходите си. Акумулирането на излишъци от чуждестранните инвеститори, домакинствата и корпорациите остави щатското правителството с огромен дефицит.

Ключов момент е, че САЩ могат да намалят огромния си фискален дефицит, без да доведат страната до рецесия, само и само ако останалите сектори започнат да харчат по-голяма част от приходите си. В частния сектор това е малко вероятно да се случи в задоволителен мащаб, коментира Улф, въпреки че известна експанзия на инвестициите е възможна. Основната част от необходимата корекция трябва да дойде от нарастването на чуждестранното потребление, което би довело до намаляване на структурния дефицит по текущата сметка в САЩ.

Както разкрива доклад на МВФ, дефицитите по текущата сметка на страните с дефицити са прогнозирани да нараснат до нивата отпреди кризата. В същото време излишъците се очаква да се стабилизират. Това илюстрира неспособността на световните правителства да осигурят устойчива основа за икономически растеж.

Необходимата промяна не е единствено в интерес на страните с дефицит. Ако последните не са способни да помогнат на икономиките си по друг начин, има доста висок риск да прибегнат до по-брутални мерки за овладяване на ниското търсене. Това означава протекционизъм, който ще засегне всички в дългосрочен план. Доста по-добре е да се започне сериозна дискусия за промяна, вместо се окажем в битка за пазари в свят с твърде високо предлагане.

Промяната не може да се постигне лесно. Относно валутната политика например, вероятността за конфликт между САЩ и Китай е реална – Вашингтон може да печата неограничено количество долари, докато Китай може да отговори, като печата неограничено количество юани, с които да купува долари. „Победителят“ ще бъде тази страна, която по-бавно бъде застигната от инфлацията. Подобна „валутна война“ със сигурност ще се превърне в трагедия, не на последно място защото тя ще има крайно отрицателен ефект върху невинни наблюдатели със сравнително гъвкави валутни курсове. Трябва да има по-добро решение от това. Всъщност явно съществува балансирана средносрочна програма за валутна корекция. Срещата в Сеул може и да не ни приближава към решение на проблема, но поне ни предлага посока, в която да насочим усилията си.