Защо малцина искат еврото?

"Ние не изоставихме  идеята за приемане на еврото; тя изостави нас", каза Томаш  Холуб, подуправител на Чешката народна банка, на една конференция за 20-ия юбилей на единната валута във Виена през април. След дълговата криза еврото загуби обществена подкрепа и още не си я е върнало; приемането му е политически проект и ако за него няма търсене, няма причина да има и предлагане от правителството, подчерта Холуб.

Чехия е големият трън в петата на всички онези, които вярват, че оцеляването и по-нататъшната интеграция на обединена Европа зависят най-вече от единната й валута. Вече десетилетие централноевропейската държава упорито се съпротивлява на всякакви призиви да кандидатства за еврозоната; ако преди от Прага се задоволяваха само с мъглявото "по-късно", сега директно казват "ако изобщо някога". 

Чехия и България са две от седемте държави в Европейския съюз, които не са в еврозоната, но са задължени от договорите си за присъединяване да влязат в нея - само че без фиксирани срокове. Мнозинството от тези държави споделя, повече или по-малко, чешката позиция.  

Швеция, която с референдум отхвърли приемането на еврото през 2003, отказва категорично да влезе в подготвителния механизъм ERM II, и по този начин нарочно не покрива критериите за еврозоната.

В Полша лидерът на управляващата партия Ярослав Качински заяви наскоро, че страната "ще загуби по един или друг начин", ако приеме еврото. "Казваме "не" на еврото и "не" на европейските цени - искаме европейски заплати", добави Качински. Управителят на Полската национална банка Адам Глапински настоява, че приемането на еврото "ще ограничи радикално" икономическия суверенитет, ще понижи конкурентоспособността и ще намали растежа на икономиката.

В Унгария заплануваното за 2020 влизане в еврозоната бе отменено още преди четири години от Виктор Орбан, който обяви, че форинтът "ще остане стабилен и силен през следващите няколко десетилетия". Финансовият министър Михай Варга казва, че Унгария може да приеме еврото, но само при възходящи икономически тенденции и след като самото евро стане по-стабилно.

Румъния, без никога гласно да се е отказвала от целта да влезе в еврозоната, непрекъснато я отлага във времето - в момента за 2024 година. Обществената подкрепа за единната валута е намаляла с 23% от 2007 насам, по данни на Евробарометър.

На този фон България е голямото и куриозно изключение. Страната иска да влезе в еврозоната и дори бърза да го стори - но не може. Миналата година Еврокомисията и ЕЦБ я принудиха доброволно да приеме условия, които не са били налагани на никоя друга държава преди, и да влезе в банковия съюз едновременно с ERM II (първоначалната идея на българското правителство бе да влезе в банковия съюз едва със самото влизане в еврозоната). Очакванията бяха това да се случи през лятото на 2019.

Но дори след положителните резултати от проверката на активите, която ЕЦБ извърши в шест български банки, няма никакви изгледи това да стане в близкото бъдеще. Най-рано през ноември, когато новият председател на ЕЦБ и новата Еврокомисия встъпят в длъжност, може да се очаква развитие по въпроса. 

"Няма промяна по отношение на намерението за едновременно присъединяване към ERM II и Единния надзорен механизъм", заявиха от БНБ в отговор на въпрос на Investor.bg за сроковете. "Едностранното и самостоятелно ангажиране с подобни срокове е извън компетенциите и правомощията на Българската народна банка. Присъединяването към ERM II и ЕНМ изисква изпълнение на условията, поставени от Еврогрупата, както и положителна оценка за тяхното изпълнение".

Същевременно от БНБ подчертават, че забавянето не носи никакви негативи. "Предвид факта, че българският лев е фиксиран в продължение на повече от 22 години, забавянето на членството в ERM II не може да създаде директни финансови и макроикономически рискове за българската икономика".

Напоследък има доста признаци  за обратното - че тъкмо бързането може да донесе рискове за българската икономика и българската финансова система.

Еврозоната изглежда все по-близо до рецесия. Германската икономика се сви с 0,1% през второто тримесечие, За някои експерти това е само първият повей преди бурята. "Когато компаниите очакват инвестиционният климат да се вложи, те спират да поръчват компонентни и намаляват запасите си", обяснява Улрих Акерман от VDMA, браншовата организация на машиностроителите, пред The Financial Times. "Това е първи признак, че икономиката върви надолу. Производителите на компоненти първи го усещат".

Разгарящата се глобална търговска война и хаосът около Brexit постават еврото "под заплаха", каза още през май френският финансов министър Брюно Льо Мер. "Еврото никога не е било толкова застрашено", настоява Льо Мер, според когото растат "рисковете от надценяване на активите и връщане към финансовата криза".

В същото време ЕЦБ няма кой знае какво в арсенала си, с което да противодейства. Политиката на количествени облекчения и ниски лихви очевидно ще продължи (впрочем този месец датската Jyske Bank стана първият кредитор, пуснал ипотеки с отрицателни лихви - тя на практика ще плаща на длъжниците си по 0.5% годишно, за да изтеглят заем). Но все повече експерти се усъмняват в ползата от нея. Както отбелязва The Economist, банките се оплакват, че негативните лихвенти нива изяждат печалбите им. Те са принудени да плащат на централните банки, за да държат депозитите им, но не могат да прехвърлят негативните лихви на клиентите, защото те просто ще изтеглят парите си. По този начин и печалбата, и кредитирането намаляват - което значи, че търсеният от ЕЦБ ефект на разхлабване така и не стига до реалната икономика. Главният изпълнителен директор на холандската ING Bank Ралф Хамерс отиде дори по-далеч и обвини централната банка, че директно вреди, като внушава несигурност у потребителите. "Намаляваме лихвите, в някои страни дори до отрицателни равнища, и въпреки това спестяванията продължават да идват. Защо е така? Защото хората са несигурни за финансовото бъдеще".

Все по-несигурно изглежда и бъдещето на Италия, която с колосалния си дълг и клатещи се банки може да нанесе небивал удар на единната валута. Ако навремето за американските банки казвахме too big to fail - твърде големи, за да се сринат, в случая с италианските положението е по-скоро too big to bail - твърде големи, за да бъдат спасени. А между другото една неособено приятна последица от евентуалното българско влизане в банковия съюз преди еврозоната е, че средствата от Фонда за преструктуриране на банките (548 млн. лева към момента) ще бъдат прехвърлени към Единния фонд за преструктуриране и ще бъдат управлявани от Франкфурт. И могат да бъдат използвани за спасяване на закъсали банки другаде в еврозоната. Между другото италианският дълг към момента е почти 2.6 трилиона евро - 44 пъти колкото Брутния вътрешен продукт на България.

Може да ви се стори любопитно, но прословутите Маастрихтски критерии за еврозоната - същите, които България покрива спокойно от дълги години - бяха създадени тъкмо за да държат страни като Италия извън еврото. Извън тази чиста политическа цел те нямат кой знае какъв икономически смисъл. Въвеждането на лимити за инфлацията, дълга и дефицита бяха отстъпка на французите пред Германия, която първоначално виждаше еврозоната като по-тесен клуб, изключващ южноевропейците. Самата Италия, чиято следвоенна икономика се крепеше на честите девалвации на лирата, също не напираше кой знае колко за единната валута. Едва след влизането на Испания и Португалия италианците размислиха. И може би вече съжаляват, защото от въвеждането на еврото през 1999 Италия няма дори символичен нетен растеж на БВП на глава от населението. Колкото до правилата за бюджетните дефицити, първите им нарушители през 2003 година бяха... Германия и Франция.

Според някои експерти - например Маркус Брунемайер, Харолд Джеймс и Жан-Пиер Ландо, авторите на "Еврото и битката на идеите" (The Euro and the Battle of Ideas) - всички проблеми на единната валута се свеждат до това, че германци и французи от самото начало си я представят по съвсем различен начин. За Германия договорът от Маастрихт е набор от ненарушими и общовалидни правила. За Франция е по-скоро гъвкави очертания, които националните правителства могат да нагаждат според нуждите си.

Тази разлика във философиите остава и до днес. Французите искат банков съюз с обща схема за гарантиране на депозитите, отделен бюджет на еврозоната и дори собствен парламент на еврозоната. В Берлин обаче виждат в тези идеи просто начин да се изсмукват пари от германските данъкоплатци към други страни - прахосници. Това е извечното противопоставяне между правила и адаптивност, между отговорност и солидарност, между затягане на коланите и финансово стимулиране. Докато еврото е разкъсвано от този екзистенциален спор, то едва ли може да постигне стабилността и "трайната възходяща тенденция", за които говори унгарският финансов министър.

Разбира се, независимо от всичко това еврото носи със себе си и ползи, и дори отявлените евроскептици не го отричат. В много страни еврото донесе осезаема полза в овладяването на инфлацията, подчерта Томаш Холуб в своята виенска презентация. Но в случая с Чехия вероятно ще е точно обратното - еврото може всъщност да повиши инфлацията, а "няма видими ползи от приемането му по отношение на ускорения растеж или на конвергенцията на БВП". "Еврото на 20 години изпълнява всички функции на добрите пари", казва Холуб. "Това е благодарение на факта, че системата на еврото изпълни основната цел на монетарната политика - стабилност на цените... Същото обаче е факти за кроната на 100 години".