Пълната ревизия на приватизационния процес е непосилна задача

Приватизационният контрол следователно се превръща във формална процедура и възможност за натиск при необходимост. Проверките на място са рядкост, повечето отчети се събират и складират като доказателства, и само посочените суми се проверяват за аритметични грешки. Понякога контролиращите органи помагат на предприятията да изготвят отчетите. Изследването показа, че процедурите по контрол сами за себе си не представляват изключителна тежест за фирмите. Освен това, изглежда разумните искания за промени на договорите имат шанс за успех. Следователно, приватизационният контрол не може да осигури перфектно изпълнение на всички договори, не може и да спре уволненията, когато стопанските условия ги налагат. Единствената функция, която му остава, е да бъде инструмент в държавната политика за намеса в икономиката; средство в играта на “тояга и морков”.

Наблюденията по-горе поставят под въпрос самата основа на съществуването на следприватизационния контрол. Идеята, че правителствените органи трябва да имат думата, когато един инвеститор планира дейността си за следващите 5 години, няма икономически смисъл. Ясно защо законодателят не е предвидил разпоредба, която изрично да допуска приватизационните органи да контролират дейността на частните компании. “Инвенцията” на приватизационните органи да се организира следприватизационен контрол, следователно, може да бъде обяснена единствено с желанието за поддържане на държавната намеса в икономиката.

От 1989 г. приватизацията в България приема няколко главни форми:

• частно разпореждане с държавни активи,

• реституция на земята и градската собственост;

• касова продажба на държавни и общински активи;

• масова приватизация.

Това е и техният хронологичен ред на възникване.

Всичко това става в рамките на закона. Дори когато от гледище на традиционния морал сделките са осъдителни или са вид грабеж, те се оказват узаконени. България е страната, която е изпробвала всички възможни начини на приватизация. През различни периоди предпочитание бе отдавано на някой от тях, но често се всички те се прилагат едновременно.

Въпреки ширещото се мнение, приватизацията в България е успех. Преди всичко от стопанска гледна точка. Неотдавна колегата Георги Ганев показа, че очакваните дългосрочни благоприятни ефекти от приватизацията са налице. По-точно, със сигурност може да се твърди, че приватизацията, ако не друго, то поне не е попречила на:

Повишаването на производителността на труда и намаляването на разходите - след ускоряването на приватизацията през 1997 г.,  производителността на труда расте;

• Увеличаването на брутната добавена стойност и на броя на продажбите;

•  Създаването на работни места.

В подкрепа на тези изводи може да се посочат още няколко достатъчно добре проследими закономерности. След приватизация субсидиите за вече недържавните предприятия като правило изчезват. Само за единици от тях се поддържат кръстосани (квази-фискални) субсидии (например за Кремиковци). Бумът на безработицата се дължи първо на затварянето на губещите държавни предприятия и едва след това на следприватизационното преструктуриране. Следприватизационният контрол пречи освобождаването на излишния труд и съответно на по-ефективното управление на приватизираните предприятия.

В крайна сметка – и в България, както и във всички останали страни от централна и източна Европа, всяка приватизация е по-добра от никаква приватизация.