Пълната ревизия на приватизационния процес е непосилна задача

Освен това, забраната за продажба на дяловете или акциите в приватизираното дружество има известна заслуга за бавното развитие на капиталовия пазар в България.

Използването на “закрити” процедури - конкурси и преговори, както и неясните правила за избор на купувач, са причината за пропастта между формално предлаганите бизнес-планове и действителните бизнес стратегии на новите собственици. Действителните бизнес стратегии в повечето случаи предвиждат преструктуриране на предприятията, което цели по-висока производителност и по-големи печалби. Ангажименти като запазване на дейността, поддържане на определена заетост и забрана за разпореждане с активи на компанията очевидно пречат на подобни намерения.

Самото съществуване на неценовите бъдещи ангажименти предполага и оправдава съществуването на следприватизационен контрол. Обаче, основата на приватизационния контрол е Законът за задълженията и договорите, с други думи, общото гражданско право. Така държавата чрез Агенцията за приватизация и останалите приватизиращи органи се превръща в страна по двустранно частноправно отношение. В такъв случай обаче не може да се поставят граници на властта на администрацията; приватизиращите органи могат да определят правилата на играта, процедурите, санкциите, както при всяко договорно отношение. Това само по себе си е мотив за съществуването на приватизационен контрол.

Изглежда най-много искания за промени на приватизационните договори има за намаляване на заетите. Това може да се разглежда като пряка последица от непоследователната политика на приватизиращите органи да поставят ангажименти както за увеличаване на заетостта, така и за нови инвестиции. Едновременното нарастване на инвестициите и заетите е възможно само ако има ръст на пазара на съответната продукция; при равни други условия, подобрената технология и новите инвестиции ще изискват по-малко труд.

Изглежда приватизиращите органи са призвани да изпълняват различни и непоследователни задачи. От една страна, съществува дълбоко вкоренено разбиране, че държавата може и трябва да запази контрол върху икономиката чрез приватизационните договори. От друга страна, приватизиращите органи, и правителството като цяло, осъзнават невъзможността на това “социално инженерство”. Те изглежда разбират, че, първо, собствениците най-добре вземат решения за ефективността на дадена компания, и второ, пазарните условия се променят и никой не може да предвиди бъдещето за 5 години (междувременно, представители на Министерство на промишлеността твърдят, че след 1998 г. задължения се поемат за 3 години). Следователно, все по-лесно се договарят (т.е. държавните органи се съгласяват на искания на компаниите за облекчаване на ангажиментите – б.р.) промени в задълженията. Тогава обаче основанията, било политически или икономически, за поставяне на бъдещи ангажименти за новите собственици, стават безпредметни. Посланието, което получават потенциалните купувачи, е следното: “ние ще проверим дали заслужавате предприятието според вашия бизнес-план; спазвайте обещанията си, иначе ще ви накараме да платите или ще ви отнемем данъчната преференция; от друга страна, ние, но само ние, можем да ви позволим да промените задълженията си, ако имате проблеми”.

Един от най-странните факти, свързани с неценовите задължения и санкциите по тях, е, че ако заетостта падне под договорените нива, новият собственик трябва да плати компенсация на държавата (обикновено 150 % от средната заплата за страната). Това очевидно не решава социални проблеми, които биха могли да произтичат от съкращенията. Съкратените хора, а не държавата, са тези, които страдат; би било далеч по-рационално (или справедливо) ако те, а не държавата, получават компенсация от новите собственици. От сегашната практика излиза, че работодателите, които намаляват работните места, вредят на държавата, а не на тези, които губят работата си; това още повече оправдава намесата на държавата в корпоративните стратегии по отношение на заетостта.