Дълговата криза на САЩ става все по-голяма за решаване

Фискалният консерватизъм малко или много е изчезнал от политическия пейзаж в САЩ. Правителствените заеми, въпреки силната икономика, продължават да тласкат държавния дълг до рекордни нива, а кандидатите за президент и партиите им почти не обелват дума за това. Доколкото те изобщо обсъждат икономическата политика, намеренията им относно данъците и публичните разходи биха направили фискалната перспектива дори по-лоша. Проблемът не може да бъде игнориран за дълго – рано или късно той ще удари икономиката в лицето, пише колумнистът на Bloomberg Клайв Кук.

Това би трябвало да е очевидно за всички, които разгледат най-новите фискални прогнози. От една страна обаче, картината е дори по-лоша, отколкото предполагат прогнозите. Те прикриват бързо ескалиращата трудност да се реши проблемът, ако корекциите продължават да бъдат отлагани. Твърдението „Да, това е проблем и в крайна сметка ще се справим с него“ включва заблудата, че колкото и голям да стане дългът, той ще бъде подложен на осъществими коригиращи действия. Но това не е задължително. Достига се точка – и може би не е далеч – при която единственият възможен „лек“ ще е катастрофален.

Това е въпрос на динамика на дълга. Посоката на публичния дълг зависи от две неща – бюджетното салдо без лихвените плащания, или т.нар. първично салдо, и разликата между цената на заема и темпа на растеж на икономиката. Да предположим, че правителството плаща за всички свои разходи с данъци, така че първичният бюджет е балансиран и дългосрочният лихвен процент е приблизително равен на темпа на растеж. Тогава съотношението на дълга няма нито да се повиши, нито да падне. В момента правителството поддържа първичен дефицит от близо 4% от брутния вътрешен продукт (БВП) с коригирана спрямо инфлацията лихва около нивото на темпа на растеж. Така че дългът ще расте бързо – от малко под 100% от БВП сега до очакваните 122% до 2034 г. Това ще окаже натиск върху разходите по заемите, което може да притисне надолу икономическата активност. С други думи, има риск растежът на дълга не просто да продължи, но и да се ускори.

Колкото по-дълго продължава този цикъл, толкова по-трудно става прекъсването му. Увеличенията на данъците и/или съкращенията на разходите, необходими за премахване на първичния дефицит, вече са твърде големи, за да могат политиците да ги обмислят – и, отново, в зависимост от това какво се случва с лихвите и растежа, един балансиран първичен бюджет може да не е достатъчен, за да спре увеличаването на дълга. Колкото по-дълго се отлага действията по темата, толкова по-големи ще трябва да бъдат увеличенията на данъците, съкращенията на разходите и произтичащият първичен излишък. В един момент едно организирано решение става политически невъзможно. Това оставя като възможност дефолта – или изрично, или под формата на изплащане на дълга чрез инфлация.

Тази перспектива получава твърде малко внимание дори сред икономистите, защото мнозина все още са обхванати от грешките, допуснати след рецесията от 2008 г. Тогава фискалната политика направи твърде малко, за да стимулира търсенето, след като то се срина, и последвалото възстановяване беше твърде бавно. „Без повече строги икономии“ се превърна в новия девиз. Тази позиция остава преобладаваща, дори и при противоположната ситуация. След пандемията САЩ натрупаха фискални стимули върху фискални стимули, като икономиката се възстанови при пълна заетост. Оттук и нарастването на действителния и бъдещия дълг. А по отношение на перспективите, не трябва да забравяме, че стандартните прогнози предполагат, че данъчните облекчения на администрацията на Тръмп от 2017 г. ще изтекат изцяло през 2026 г. и след това (и двете страни казват, че това няма да се случи) и че няма да има рецесия през следващото десетилетие (да не говорим за тази или следващата година).

Ами Япония, може да попита човек? Брутният ѝ дълг надхвърля 100% от БВП в продължение на много години и сега възлиза на повече от 250%. Та какъв е проблемът? Всъщност, на базата на консолидирани нетни пасиви, съотношението на дълга на Япония е приблизително същото като това на САЩ. По-голяма част от дълга ѝ се дължи на други части на правителството, а правителството има много активи. Освен това дългът на Япония е много по-лесен за обслужване, тъй като заемите, предимно от местни спестители, са много евтини и активите ѝ носят висока възвръщаемост. Така че забравете за Япония. Идеята, че САЩ не трябва да се тревожат, докато дългът им не стане много по-висок, е погрешна.

Някои нови симулации подчертават колко трудна би била фискалната стабилизация, дори ако се направи опит за такава още сега. Според това упражнение значително съкращаване на разходите, равняващо се на 1% от БВП, само по себе си не би стабилизирало съотношението на дълга. Нито, само по себе си, ще го направи значително увеличение на данъците (като например да оставим облекченията от 2017 г. да изтекат). По-бърз от очакваното растеж, поддържан в продължение на години, също няма да го постигне. А вече няма политически осъществим начин за бързо стабилизиране на дълга – да речем до 2026 г. Ще отнеме много повече време, с някаква комбинация от по-ниски разходи и по-високи данъци, за да се овладеят дефицитите, започвайки сега, с усилия не само в краткосрочен план, и междувременно без рецесия. Висока летва? Не толкова висока, колкото ще бъде след още една година бездействие.

Разумно е да заложим днес, че проблемът всъщност няма да бъде решен. Когато финансовите пазари възприемат този начин на мислене – причинявайки покачване на дългосрочните лихви и свиване на търсенето – това ще бъде самоизпълняващо се пророчество. И тогава ще видим какво наистина означава „неустойчив“ дълг.