Неудобните истини за зеления преход

Когато западните политици говорят за причините за отделяне на веригите за доставки от Китай в области като полупроводници и технологии за чиста енергия, те често цитират две неудобни истини, пише глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.

Първо, евтините китайски компоненти, като полисилиция, който е необходим за соларни панели и критични минерали за батерии, често се произвеждат или добиват чрез принудителен труд в провинция Синдзян. Второ, голяма част от това, което се рекламира като „чиста“ енергийна технология, идваща от Китай, се произвежда във фабрики, които използват електричество, произвеждано чрез въглища. Ако калкулирате истинската въглеродна и трудова цена на това производство, то вече не изглежда толкова „чисто“.

Американският закон за намаляване на инфлацията (IRA) има за цел да започне да отчита реалните разходи за труд и емисии, с “моркови и тояги”, предназначени да премахнат принудителния труд и мръсната енергия от веригите за доставки. На теория това също изважда Китай от прехода към чиста енергия в САЩ, поне ако не промени позицията си относно въглищата и Синдзян.

Но така ли е наистина? Тъй като субсидиите от IRA започват да се разгръщат, става ясно, че е трудно, ако не и невъзможно в момента, да се отделим напълно от Китай в области като слънчевата енергия. Всъщност, скорошните разговори, които проведох както с политици, така и с бизнес лидери, пише авторката, ме убедиха, че ни предстоят някои много трудни глобални дискусии относно компромисите, които ще трябва да бъдат направени, ако искаме наистина зелен енергиен преход, който създава качествени работни места в САЩ и в чужбина.

Помислете, например, за последната година на съобщения за нови соларни и екологични фабрики за батерии в САЩ. Новите правила означават, че слънчевите модули, за които се смята, че са произведени с принудителен труд в онези замърсяващи китайски фабрики, могат да бъдат задържани на американската граница. На пръв поглед това изглежда като огромна победа за администрацията на Байдън. И в известен смисъл е така: Америка най-накрая започва да приема политики за насърчаване на устойчив, приобщаващ растеж.

Но когато погледнете по-навътре, разбирате, че спецификациите на IRA за неща като модули или клетки за слънчеви батерии не отчитат факта, че почти целият необработен полисилиций, който се търгува като суровина на световния пазар и следователно не е идентифициран като произход, се произвежда в Китай, голяма част от него в Синдзян. Това означава, че едва ли има слънчев панел в САЩ или почти навсякъде другаде, който да е „чист“, камо ли произведен при напълно справедливи трудови практики, като се има предвид господството на Китай на пазара.

„Трябва да зададете въпроса какви технологии за чиста енергия можем да направим в мащаб, за да постигнем на запад прехода към зелена енергия, който в момента не зависи от Китай?“, коментира Дейвид Скейсбрук, управляващ партньор в Quinbrook Infrastructure Partners, австралийска фирма, която изгражда и инвестира във възобновяема енергия, включително проекти, свързани с IRA. Неговият отговор? "Не много."

Скейсбрук, подобно на много ръководители в сектора, се задълбава в детайлите на веригите за доставки. Той прави това с очакването, че продължаващото американско-китайско търговско напрежение ще направи все по-рисковано за неговата фирма да използва компоненти с китайски произход – от полисилиций до китайска интелектуална собственост или труд – тъй като американските политици и от двете страни на спектъра настояват за допълнително икономическо отделяне. Като последен знак за този натиск, водещите представители на републиканците и демократите в комисията за Китай към Камарата на представителите в Конгреса на САЩ обвиниха BlackRock, че печели от инвестиции, които са в полза на китайската армия. (BlackRock каза, че спазва всички приложими закони на САЩ.)

Като част от усилията на австралийското правителство, Quinbrook разглежда какво би било необходимо, например, за добиване и производство на зелен полисилиций в Куинсланд, без да се използва китайски принос или опит. Това е възможно, като се има предвид, че Австралия има изобилие от суровини като кварц и може да използва интелектуална собственост и таланти от места като Южна Корея, Германия, Япония или САЩ, за да построи фабриките и оборудването, необходими за това.

Проблемът е, че това би било поне два пъти по-скъпо. Нещо повече, ако фирма в Австралия или дори в САЩ (които също разполагат със суровини за производство на полисилиций) иска да направи това, изграждането на ново съоръжение ще отнеме приблизително шест години. Това би означавало само две или три години производствени субсидии съгласно IRA, които трябва да изтекат през 2032 г. Това е много време в контекста на американската политика, но изобщо не е много дълго в контекста на това, което е необходимо за наистина чист и приобщаващ енергиен преход.

Ясно е, че докато отделянето от Китай се разгръща, стават належащи трудните въпроси за това кой плаща за стабилност, устойчивост, справедливи трудови практики и всички неща, за които западните страни твърдят, че ги е грижа. Наистина има само два пътя напред в този момент. Една от възможностите е САЩ, може би в компанията на своите съюзници, да създадат стратегическа организация за доставки, която да поеме истинската цена на зеления преход в дългосрочен план. Тези държави биха използвали своята покупателна способност, за да определят пазарен праг за цялата верига на доставки.

Като алтернатива Китай може да седне на масата и да проведе истински разговор за прекратяване на модерното робство и въглищната енергия. Разбира се, Западът ще трябва да признае и собствените си лоши практики по този въпрос, като например използването на затворнически труд в САЩ. Мисля, че китайските компании биха положили усилия. Съмнявам се, че китайското ръководство би го направило. Неудобни истини, наистина, завършва Форухар.