Пречките пред енергийния преход са политически

В овладяването на безконтролното изменение на климата човечеството, предвидимо, успява в това, което прави най-добре – технологичните иновации – и се проваля в това, което прави най-лошо – постигането на трудни политически споразумения. Въпросът е дали успехите при първото ще надделеят над неуспехите при второто. Отговорът е, че шансовете са се подобрили, но все още не са достатъчно добри, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Вече има по-малко съмнение дали технологиите ще триумфират след време. Не изглеждаше така преди две десетилетия. Но комбинацията от технологични иновации и учене чрез практика доведе до огромно намаляване на разходите за възобновяема енергия. Слънчевата и вятърната енергия са все по-конкурентни на конвенционалните горива. Вече можем да си представим енергийна система, базирана на чисто електричество.

Като се имат предвид, в допълнение, другите предимства на възобновяемата енергия - по-малко локално замърсяване и по-широко географско разпределение на ресурсите за генериране на енергия - в крайна сметка тя ще спечели. Но „в крайна сметка“ вероятно ще бъде твърде късно. Енергийният преход трябва да се ускори. Времето е важно.

Тези изводи произтичат убедително от последните „Световни енергийни перспективи“ на Международната агенция по енергетика (МАЕ).

От оптимистичната страна, МАЕ твърди за първи път, че според нейния „сценарий на заявени политики“ (STEPS), базиран на действителните политики на правителствата, „всяка от трите категории изкопаеми горива [петрол, природен газ и въглища] сега се прогнозира, че ще достигне своя пик 2030 г.” Това е първият път, когато този резултат се появява в такъв сценарий.

От песимистична страна обаче, дори тези големи и продължаващи измествания от днешното преобладаващо разчитане на изкопаеми горива няма да са достатъчни за постигане на нетни нулеви емисии до 2050 г. Напротив, прогнозира се потреблението на петрол и природен газ да навлезе в плато след 2030 г. а не да спадне рязко, както е необходимо. Това би изисквало много по-бързо внедряване на технологии за чиста енергия и следователно по-големи инвестиции, отколкото се очаква сега. 

Този песимизъм може да се разбира по два начина.

Първият е, че глобалните средни температури на повърхността на земята вече са поне с 1,1C над нивата от прединдустриалната епоха, въпреки че емисиите на парникови газове все още дори не са достигнали своя връх. Ако вървим така, почти няма шанс да ограничим глобалното повишаване на температурата до под 1,5C, както препоръчват учените.

Вторият е, че по-бързото придвижване в по-добра посока, според сценария на МАЕ за „нетни нулеви емисии (NZE) до 2050 г.“, ще изисква увеличени инвестиции в чисти източници и следователно както по-силни стимули, така и повече финансиране.

Тази последна логика ще бъде особено важна за полуразвитите и развиващите се икономики (с изключение на Китай), където финансирането е в недостиг, отчасти защото тези дестинации се считат за толкова рискови от инвеститорите.

За щастие по-високите инвестиции, необходими за чиста енергия, зависят повече от пренасочване на такива от изкопаемите горива, отколкото от голямо общо увеличение.

Инвестициите в изкопаеми горива се очаква да бъдат около 60 процента от тези в чисти източници през 2023 г. Това съотношение ще падне до 10 процента през 2030 г. според сценария за NZE през 2050.

Като се има предвид тази огромна промяна в състава на инвестициите, общите енергийни инвестиции трябва да се увеличат само от 3 на 4 процента от световния брутен вътрешен продукт между 2023 г. и 2030 г.

Въпросът тогава е как да се осъществи това, което изглежда като по-възможен и по-евтин преход.

Политическото предизвикателство, което това повдига, е да се създаде подкрепяща политическа рамка. Това трябва да включва стимули, разпоредби и финансиране. По отношение на последното, например, голямото предизвикателство е да се накарат финансите да потекат към полуразвитите и развиващите се икономики. Част от решението е балансите на международните банки за развитие да се използват по-изобретателно.

Но зад подобни сравнително технически предизвикателства към политиките се крият политически пречки. Това са преди всичко такива, свързани с разпределението.

Страните с високи доходи, които се възползваха от интензивния на емисии растеж в миналото, трябва да помогнат на по-бедните да тръгнат по различен път сега. Не е изненадващо, че те не очакват никаква вътрешнополитическа полза от извършването на подобни мащабни трансфери на ресурси в чужбина.

Производителите на изкопаеми горива, като Обединените арабски емирства, домакин на COP28 (тазгодишната климатична среща на ООН, която започва на 30 ноември в Дубай – бел. прев.), ще имат също толкова малка полза от ускоряването на прехода извън това, от което зависят сега. Нито пък бизнесите, ангажирани в индустрията за изкопаеми горива, желаят да подкрепят тази промяна.

Освен това относително бедните хора, дори в богатите страни, не желаят - или са неспособни - да платят цената на чисто нова електрическа кола, термопомпа или по-добра изолация, за да преминат към начин на живот с ниски емисии. Те ще се нуждаят от значителна помощ. Но това също ще създаде политически трудности.

Ще ускори ли COP28 преминаването към чиста енергия? Отговорът зависи до голяма степен от това как се решават тези трудности при разпределението - както глобални, така и вътрешни. Енергийният преход наистина стана по-осъществим и по-евтин, отколкото се смяташе преди. Това предлага възможност. Но все пак разходите трябва да бъдат поети. Преговорите ще успеят само ако страните и политиците са готови за това, завършва Уулф.