Китай не може да избяга от железните закони на икономиката

Китайският президент Си Дзинпин търси „висококачествен“, а не „високоскоростен“ растеж, заяви той на Третия пленум на Китайската комунистическа партия, проведен неотдавна, за да определи икономическата политика на страната през следващата петилетка, пише за Wall Street Journal Джон Лий, старши сътрудник в института Хъдсън.

Някои наблюдатели казват, че това просто е отговор на проблемите на китайската икономика - огромен държавен и корпоративен дълг, раздут имотен сектор и разочароващ растеж на частното потребление и това на домакинствата - които се влошиха под ръководството на Си Дзинпин. Други възразяват, че той прави правилното нещо, като се фокусира върху високотехнологични сектори като полупроводници, изкуствен интелект, аеронавтика и възобновяеми енергийни източници, за да подкрепи висококачествен растежен модел.

Може би Си се опитва да създаде добродетел от необходимостта. Досега Китай разчиташе на модела „висок дълг, висок ливъридж, висок оборот“, който създаваше бърз растеж въз основа на огромни нива на фиксирани инвестиции в инфраструктура и жилища. Тази система се разпадна. Но вместо умело да управлява умишлено забавяне, за да постави началото на нова ера на устойчив растеж, Си ръководи следващата фаза на китайското икономическо прахосничество, пазарно изкривяване и провал.

За да отдадем дължимото на Си, бързата икономическа експанзия невинаги е индикатор за националното икономическо здраве. Наблягането на дискредитирания подход за фиксирани инвестиции би влошило нещата. Новият модел на „висококачествен растеж“ на Пекин се основава на стимулиране на вътрешното потребление чрез нарастващи заплати и нарастващи доходи на домакинствата. Теорията е, че правителството може да постигне това, като подкрепи избрани фирми във високотехнологични и зелени сектори, които ще подобрят качеството на китайската икономика.

Въпреки че това разсъждение е съблазнително, китайската политическа икономия е твърде дефектна, за да сработи то. По-ранният подход на Китай към слънчевите панели е поучителен. През предходното десетилетие китайски субекти с подкрепата на правителството и кредитните институции купиха международни соларни компании и поканиха водещи чуждестранни фирми да установят операции в Китай. С огромни разходи и дори преди ерата на Си, китайската стратегия за укрепване на даден сектор беше да се придобие, развие или открадне технологии и възможности от световна класа, да се подпомогне създаването на цели вериги за доставки вътре в страната, да се елиминира задграничната конкуренция, и впоследствие да се доминират вътрешните и световните пазари.

Си се стреми да приложи този подход към технологично важни и авангардни сектори като част от своята мантра за висококачествен растеж. Проблемът е, че няма как да се избяга от железните закони на икономиката.

Огромната помощ, която правителството предостави на китайските фирми за слънчева енергия, доведе до предвидимо свръхпредлагане на панели на вътрешния и световните пазари. Дори след като глобалното търсене спадна, китайските компании увеличиха производството на панели, за да останат в бизнеса, и това беше възможно само благодарение на още повече субсидии на стойност милиарди долари.

Китай постигна целта си да доминира в световната индустрия за слънчеви панели. Но прилагането на този ръководен от държавата подход към непрекъснато разширяващ се списък от авангардни и зелени сектори само ще влоши проблемите със свръхкапацитета, задлъжнялостта и неефективността, които Си се стреми да реши.

Друго икономическо противоречие застрашава добре обмислените планове на Си. Единственият начин Китай да постигне устойчив растеж е чрез бързо увеличаване на частното потребление, което трайно е под 40% от брутния вътрешен продукт - един от най-ниските дялове сред големите икономики. Заплатите са основният източник на разполагаем доход за китайските домакинства. Пекин се опитва да преобърне класическата търговска икономика, като постигне повишаване на заплатите за всички, като същевременно доминира износа на високотехнологични продукти и услуги с висока стойност. Това противоречи на собствения опит на Китай, при който той се превърна в експортна суперсила благодарение на по-ниски разходи за компоненти от тези на конкурентите му.

Ако Си наистина иска да стимулира растежа на производителността, заплатите и доходите на домакинствата, той би могъл да го направи чрез систематично прехвърляне на икономически достъп и възможности от държавните фирми и номинираните национални шампиони към много по-ефективния и иновативен частен сектор. Но това би изградило мощна независима бизнес класа и би подкопало по-голямата цел на Пекин за по-нататъшно централизиране на властта и икономическата дейност под негово командване.

И накрая, има по-широк проблем, който тежи върху амбицията на Си. Той открито критикува своите предшественици за идеологическо отстъпление и за това, че са оставили Китай уязвим на вътрешни и външни заплахи. Той настоява, че оставянето на хората и фирмите да избират своите пътища ще доведе до национално разсейване и разпад. Смята се, че Китай може да постигне национално съживяване, включително завладяването на Тайван, само ако страната се подготвя за предстоящата битка.

Но затягането на хватката на Си върху икономиката прави Китай по-крехък. Вместо да преодолее недостатъците в китайската политическа икономика, той ги изостря. Си също така задълбочава недоволството, което се усеща в Америка и други големи икономики срещу китайските хищнически и изкривяващи политики. Това означава, че един все по-уязвим Китай ще се изправя пред все по-враждебна среда, създадена от самия него, завършва Лий.