Надпреварата за реиндустриализация - икономическият импулс, от който светът се нуждае

В ход е глобална надпревара за реиндустриализация, обръщайки отдавна установени тенденции в много развити икономики. Силите, движещи тази надпревара – декарбонизация, деглобализация, ремилитаризация – вероятно ще имат трайни последици за глобалната макроикономика и може дори да ѝ помогнат да се освободи от трайната стагнация, пише колумнистът на Financial Times Анди Халдейн.

Промишлеността е в постоянен упадък в много развити икономики. В своя пик тя представляваше почти половината от БВП и заетостта в Обединеното кралство. Днес делът ѝ е под 10 на сто. Промишлеността в САЩ достига своя връх през 50-те години с около 28% дял от икономиката, но оттогава е спаднала до малко повече от 10%. Дори в европейската промишлена сила, Германия, делът ѝ в икономиката е спаднал от 25 на 19% между 1991 г. и 2022 г.

В основата на тази промяна е преместването на промишленото производство от запад на изток и съпътстващото го преконфигуриране на глобалните вериги за доставки. Това стана възможно благодарение на последователни вълни на либерализация на търговията, чиято кулминация беше присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) през 2001 г. След това тези тенденции бяха подсилени от активните индустриални политики, провеждани от страни като Китай и Сингапур, които като цяло не бяха репликирани на запад.

Тези промени в секторния и пространствения модел на промишлеността оформиха глобалната макроикономика по важни начини. На Запад те допринесоха значително за ниските и намаляващи нива на инфлация, растеж, производителност и лихвени проценти през първите две десетилетия на 21 век. Тъй като по-евтините вносни промишлени стоки от Изтока потиснаха ценовите нива на Запад, инфлацията в САЩ и ЕС спадна до под целевите нива, като краткосрочните лихви я последваха.

Промишлените компании имат по-високи нива на инвестиции, особено в научноизследователска и развойна дейност, и по-високи нива на измерена производителност от тези в сектора на услугите. По този начин намалялата промишленост допринесе за спада в нивата на инвестициите, производителността и икономическия растеж на запад. Понижаването на инвестициите, от своя страна, разшири дисбаланса между глобалните спестявания и инвестициите, свивайки глобалните дългосрочни лихви с 3-4 процентни пункта.

През последните няколко години обаче видяхме как започва да се оформя нова индустриална ера, като глобалната промишленост претърпява възраждане, особено на Запад. Това е подкрепено от три различни глобални надпревари.

Първата се съсредоточава върху зелените технологии и индустрии, надпревара за декарбонизация. Китай открадна марша в технологии като производството на слънчева енергия и батерии. Напоследък Западът се раздвижи, воден от хитовия пакет от субсидии и стимули на Закона за намаляване на инфлацията (IRA) в САЩ. Сега ЕС ескалира собствените си усилия. С допълнителна инвестиция от около 2-3 процента от глобалния брутен вътрешен продукт годишно в зелени технологии, необходими за достигане на нетната нула, това състезание тепърва ще се развива.

Тези инициативи предизвикаха критики на основание, че представляват надпревара за субсидии. Но надпреварата за инвестиране в декарбонизиращи технологии всъщност е точно това, от което светът се нуждае, за да се справи с два глобални външни ефекта – климатичната криза и инвестиционната суша. Теорията ни казва, че, изправени пред външни фактори, субсидиите могат да ни помогнат да постигнем най-добрия възможен резултат.

Втората глобална надпревара е ремилитаризацията. След период на спад повишеното геополитическо напрежение, засилено от войната в Украйна, накара правителствата в световен мащаб да инвестират отново в отбрана. Глобалните разходи за отбрана се покачиха рязко миналата година до над 2 трлн. долара и се очаква да нараснат още по-бързо през тази. Тази надпревара във въоръжаването, макар и определено по-малко благоприятна, възражда промишлеността както на изток, така и на запад.

Трето, има продължаваща глобална надпревара за връщане на производството у дома. Това е мотивирано от необходимостта от по-голяма устойчивост на веригата за доставки след Covid-19, но също и от желанието за създаване на работни места на местно ниво, тъй като икономическата и социалната цена от загубата на много милиони промишлени работни места на Запад стават видима. Това доведе до възприемането на Запад на активни индустриални политики, които отдавна съществуват на Изток – например Законът за чиповете и науката в САЩ.

Тези надпревари започват да променят контурите на глобалната политика и глобалната икономика. Много държави сега таргетират развитата промишленост в своите стратегии за растеж, чрез субсидии и стимули, за да привлекат бизнеси и авангардни технологии. Окуражително е, че тези нови индустриални центрове често се намират там, където земята и работната ръка са евтини и местният растеж е най-необходим, на места като Синсинати и Сейнт Луис в САЩ и Шефийлд и Манчестър във Великобритания.

Тази нова индустриална ера също така започва да обръща някои от трайните макро тенденции от миналото. Фрагментираните вериги на доставки повишават световните цени, което води до надвишаване на целите за инфлация и вдигане на лихвените проценти. Публични и частни пари се наливат в промишлени проекти, захранвайки фирмите, засегнати от инвестиционната суша. По-големите инвестиционни планове също помагат за абсорбиране на глобалното пренасищане със спестявания, като глобалните реални лихвени проценти са се повишили с над 1 процентен пункт досега.

Повечето надпревари не оставят никого по-добре. Днешната надпревара за реиндустриализация е различна. Тя може да е точно импулсът, от който светът се нуждае, за да се освободи от икономическия и екологичния си ступор.