Възходът и падението на офиса

През 1903 г. архитектът Фрак Лойд Райт проектира нещо, което никак не прилича на съвременен офис. Larkin Building в Бъфало, Ню Йорк, има формата на огромна керемида, пише Financial Times.

Въпреки това сградата поставя началото на нова ера. Иновациите включват климатизация, шкафове за папки и тоалетни чинии за окачване на стена. В случай, че тези удобства не увеличат максимално производителността на служителите в компанията за поръчки по пощата Larkin, Райт изсякъл в каменните стени огромни мотивационни думи като „интелигентност“, „ентусиазъм“ и „контрол“.

През последните години трудно можем да си представим, че е имало времена, когато офисът не е заемал централно място в градовете и в живота ни. Когато се появяват нови сгради, си задаваме въпроси за имената им, височината и формата им, броя на душ кабините в тях и близостта им до заведения за хранене. Но рядко поставяме под съмнение съществуването им.

Офисът беше определящата сграда на нашето време. Той създаде отличителна атмосфера като на стадионите или в катедралите и вдъхнови велики произведения на изкуството, повечето от които трагикомични – от спечелилия Оскар филм „Апартаментът“ от 1960 г., до телевизионните сериали „Момчетата от Медисън авеню“ и „Офисът“ и анимацията „Дилберт“.

Сега заради блокадата, породена от коронавируса, изглежда нещо не просто е поставено на пауза, а е напълно отживяло. Офисите ще отворят отново, но с нови правила и с намаляло значение. Тази седмица Twitter уведоми служителите си, че могат да работят от вкъщи „завинаги“.

За няколко месеца офис ерата – периодът, когато работата в офис беше средата по подразбиране за работещата класа, замря. Ключовото пространство, където „белите якички“ взаомодействат, вече няма да са четирите стени на офиса, а четирите страни на екрана.

Офис ерата се зароди, когато работата на бюро стана масово вдъхновение – около началото на 20 век, когато телеграфът и жп релсите се обединиха, за да подкрепят големи компании с централни щаб-квартири. Тогава офисите започват да изникват толкова бързо, че хората не знаят какво да правят с тях, пише Никил Савал в книгата си „Тайна история на работното място“.

В началните си години офисът напомня отчасти на фабрика за хартия. Там не се върши физически труд като в завод, но работата не е и интелектуална. Една трета от „белите якички“ са чиновници.

Умни жени били поставяни в подобни роли. През 40-те години на миналия век възпитаничката на Кеймбриджкия университет Маргарет Анстий била толкова решена да избегне капана, че отказала да се научи да пише на машина. В крайна сметка станала различен вид секретарка – заместник-генерален директор на ООН. Разликата между половете се стеснява, но така и не изчезва напълно.

През 1956 г. броят на „белите якички“ в САЩ надминава този на „сините якички“ за първи път. Не всички са щастливи. Същата година журналистът Уилям Уайт публикува критична книга за склонността на американците към конформизъм, особено в офиса.

Животът в офиса бил толкова всепоглъщащ, че писателят Питър Дръкър призовал служителите да развият „сериозен външен интерес“. Самият той избрал източното изкуство.

Започват опити за хуманизиране на офиса. От 50-те години на миналия век Quickborner, компания на германски проектанти, опитала да превърне мрежи от частни офиси в свободно преливащи пейзажи. Това поставя началото на десетилетна битка между личната неприкосновеност и откритостта.

През 1974 г. Нормн и Уенди Фостър проектирали сградата Willis в Ипсуич, където служителите можели да се виждат на различни етажи и която разполагала с общ плувен басейн и градина на покрива. Йерархията се сгромолясала и днес малко ръководители седят на отделен етаж.

Други аспекти от ерата на „Момчетата от Медисън авеню“ също се сгромолясали. Пиенето и пушенето вече не били толкова чести, сексът и расовата дискриминация станали незаконни. Обедите в кръчма в петък продължават до 90-те години на миналия век, а на някои работни места във Великобритания и след това.

С намаляването на чиновническата работа и появата на икономиката на знанието офисът вече не приличал на фабрика, но отчуждението се запазило. Офисите се напълнили с хора, които смятали, че потенциалът им е подценен.

Адът в офиса се проявил в различни форми – безкрайни заседания и затворени кабинети. Често се забравя, че кабинетите са егалитарна идея, предложена за първи път от Intel, за да направи ръководителите по-достъпни.

В Европа започнали да се налагат офисите с отворен план, но той също накарал служителите да се чувстват некомфортно. „Като бозайници ние се чувстваме удобно, когато гърбът ни е защитен, но можем да гледаме навън. Офисът с отворен план просто те излага на пълен показ. Никога няма да видите маймуна насред саваната“, казва Грант Каник, консултант по работните пространства в компанията Foster + Partners.

С навлизането на офисите в зряла възраст, те станали не толкова формални и сигурни. Функциите по обслужване на клиенти били преместени в Индия, за чистене били ангажирани външни фирми. Съкращенията на служители станали по-чести, заплатите на ръководителите нараснали.

Има преживявания, които можете да изживеете само в офиса. Събиране на принадлежностите в кашон, след като бъдете уволнени, две вечни минути в асансьора с ваш ръководител, да ви откраднат обяда от хладилника, да гледате спор между колеги, който изобщо не ви засяга.

Но дали офисът наистина е необходим?

Интернет разхлаби хватката на офиса върху живота на служителите. През 80-те и 90-те години на миналия век близо 20% от двойките са се срещнали на работното място, като процентът им е по-висок в сравнение със срещите в бара или в колежа. Оттогава делът е намалял наполовина, а в същото време онлайн запознанствата растат. Фактор, който допринася за това, е забраната на връзките в офиса.

Интернет внася офиса и в дома на служителите. В края на 90-те години на миналия век „може би веднъж в годината някой се обаждаше у дома. А когато заминавахме във ваканция, наистина бяхме във ваканция“, спомня си британският консултант Марк Томас.

Това увеличава възможността за работа от вкъщи и в крайна сметка създава ново напрежение между сътрудничеството в офиса и спокойната производителност извън него. Оживеният офис е като кухненски робот – разкъсва деня ти на малки парченца“, казват Джейсън Фрийд и Дейвид Хейнемайър Хансън в книгата „Надалеч: Офисът не е задължителен“.

Коронавирусът промени уравнението. Най-голямото предимство на офиса – сътрудничеството, е несъвместимо със социалното дистанциране. Случайните срещи с колеги са точно това, което епидемиолозите не искат. Андрю Куомо, губернатор на Ню Йорк, казва, че градът се нуждае от „незабавен план за намаляване на гъстотата“.

Работата от вкъщи може да разочарова. Тя може да не увеличи гъвкавото сътрудничество, на което разчита икономиката на знанието. „Има опасност хората да станат много по-бимодални – те или са на официална среща, която се осъществява като видеоконферентна връзка, или вършат много скучна работа на компютъра“, казва Каник.

Може би трябва да приемем, че офисът и домът са различни преживявания като печатните и дигиталните вестници. Пандемията просто променя баланса между тях. Ще се връщаме в офиса, но не толкова често. Това вероятно ще е най-тежко за младите, които нямат достатъчно пространство в дома си и повечето от тях учат в офиса.

През 1956 г. Уилям Уайт определя организирания човек като някой, който „е напуснал дома духовно и физически“. Физически сега ще прекарваме повече време у дома и в квартала си, може би ще се върнем там и духовно.