Алексей Пампоров: В България няма адекватни жилищни политики за крайно бедните

- Говорите и за необходимост от промяна на Закона за устройство на територията, защо?

Такава промяна е необходима, защото в момента няма никакъв начин за узаконяване на незаконен строеж. Но практиката в други страни от ЕС и по света показва, че когато държавата или общината е допуснала построяването на незаконна, но конструктивно устойчива къща и това е единственото жилище на обитателите ѝ, трябва да се потърсят механизми за нейното узаконяване. Например, може да се направят държавни или общински комисии, които да оценяват всеки имот поотделно и ако домакинството е под линията на бедност, ако къщата е конструктивно устойчива, ако не пречи на градската инфраструктура, то няма нужда да се събаря, а да се намери начин за узаконяването ѝ.

Ако това се случи, обитателите ще плащат данъци и такси и тогава с наличните допълнителни ресурси може да се реши и проблемът със сметосъбирането. Проблемът не е толкова, че обитателите на кварталите с концентрация на бедност не искат да плащат данъци и такси смет, а че общината нищо не си търси, защото като не признава жилището, няма правен начин да изисква плащания от домакинствата.

Моето мнение е, че от узаконяването на конструктивно устойчивите жилища ще спечели общината, а хората ще живеят по-спокойно и ще спрат спекулациите, защото това се превръща в разменна монета по време на избори и се създават предпоставки за търговия с гласове. Идва кандидат за кмет, например, и казва: аз няма да ви закачам, ще ви прекарам улица, ще ви оправя тока. Нищо от обещаното не се изпълнява и след четири години идва тормоз от следващия кандидат. Случват се ненужни неща, защото държавата няма адекватни жилищни политики за крайно бедни хора.

- А самите обитатели на кварталите, които изследвахте, склонни ли са да узаконят жилищата си?

В Сливен 40% от домакинствата, с които разговаряхме, казаха, че ще направят всичко необходимо за узаконяване на жилището си, каквито и разходи да се налагат за това. В Търговище почти всички домакинства отговориха, че биха узаконили жилищата си, ако процедурата не изисква големи разходи.

В България има не повече от 50-60 големи проблемни квартала, а зоните, в които живеят над 20-30 роми, са около 900. Освен това те не са събрани на едно място, а са разпръснати в страната. Всяка община трябва да се занимае най-много с до пет подобни зони. Необходимо е да се направи оценка какви инфраструктурни инвестиции са необходими за прокарването на ток и вода, за осигуряване на сметосъбиране, да се направи оценка колко семейства са в риск да останат без жилище, защото е незаконно, и да се помисли за алтернативно настаняване, преди да се събори домът им.

Мога да посоча добър пример с община Стара Загора, която през 2012 г. започна да събаря всички къщи в гетото подред. С ромската неправителствена организация „Свят без граници“ направихме микропреброяване на всички къщи, които бяха получили известие, че предстои да бъдат съборени. Оказа се, че става дума за около 260 домакинства. Община Стара Загора ни чу и в съседство със съборените къщи обособи 260 парцела, които пусна на търг с отстъпено право на строеж, т.е. без да продава земята, която остана общинска собственост, даде право на хората да построят жилище върху нея.

За съжаление, и тук обаче има забавяне. Общината направи подробен устройствен план и кадастър, но през последните четири години имаме пълен застой в публичните политики за интегриране на хората от малцинствата. Улиците са трасирани, парцелите ги има, изникнаха дори седем – осем къщи, но хората стоят без ток и вода заради липсата на пари за инфраструктура. В крайна сметка бяха обособени 30 парцела в съседен квартал, върху които се изградиха социални жилища за хората със съборените домове. Община Стара Загора опита да подходи както трябва, но се натъкна на проблеми заради липсата на каквато и да било държавна политика в тази област.

През последните 20 години интеграционните политики в България се правят без реална оценка на нуждите, това са политики на парче, които не отчитат бедността на хората и казват, че който иска, трябва да се възползва от тях, като си плати, но който е много беден, и да иска не може да го направи.

Ние бъркаме като говорим за ромска интеграция, политиките трябва да се правят с мисъл за бедността, която няма етническа принадлежност. Ние все още нямаме истински проблемни гета, а само частично гетоизирани зони в кварталите с концентрация на бедност. Сливен е такъв пример, в Ямбол имаше такъв блок, Столипиново има частично гетоизирана зона в северната част, но и части, които са съвсем прилични. Интеграционните политики в Българиясе правят с етнически предразсъдъци, а всъщност е необходимо да се борим с бедността във всичките ѝ измерения. 

Алексей Пампоров е магистър по културология и доктор по социология. Доцент е в Института по философия и социология при БАН. Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография" и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски”. Член е на Комисията по предоставяне на убежище към вицепрезидента на Република България.