Държавата на скъпоплатените ленивци

Ако се вярва на германския всекидневник Die Welt, гръцкият премиер Алексис Ципрас доста се е изложил на Световния икономически форум в Давос, където е заявил: „Трябва не само да повишим конкурентоспособността си, но и да станем по-производителни", а после добавил: „Не бива да обръщаме внимание само на разходите за труд“. С тези думи е породил, разбира се, значително смущение в залата, защото на всекиго, който разбира нещо от икономика, е ясно, че при разходите за труд никога не става дума за абсолютна величина - те са резултат от съотношението между заплати и производителност.

Който има ефективно производство, е в състояние да си позволи и високи заплати, защото само в този случай цената на единица продукция остава конкурентоспособна на международния пазар. Тъкмо тази взаимовръзка между конкурентоспособност, заплати и производителност обаче явно е непозната на Ципрас. Той предпочита да критикува спасителната програма на Европейската централна банка (ЕЦБ), Международния валутен фонд (МВФ) и Европейската комисия (ЕК), както и свързаните с нея изисквания за реформи, пише в свой анализ за Deutsche Welle Ролф Венкел.

Тези аргументи са доволно познати от времето на гръцката дългова криза и се обсъждат не само в закъсалите южноевропейски държави, а и в средите на някои американски икономисти. Те обвиняват Германия, че в продължение на почти цяло десетилетие се е въздържала от увеличаване на заплатите, с което е засилила своята конкурентоспособност в еврозоната и е оказала засилен натиск за реформи над страните в криза като Гърция например.

Неговият извод гласи: „Германия няма предимства по отношение на цената на продукцията”. Тъкмо обратното: „Германската конкурентоспособност се топи”. Да не би ученият да пише тези неща, само за да въздържа германските синдикати от искания за нови увеличения на доходите? И това е възможно, но каква е истината все пак?

Вреди ли германската конкурентоспособност на други страни, поставяйки ги под натиск за реформи, или тази конкурентоспособност изобщо не съществува? Смешното е, че и двете страни в спора използват за мерило тъкмо това, което Алексис Ципрас явно не познава - понятието „цена на единица продукция”. Защото, както вече казахме, решаващи са не разходите за труд, а въпросът какво и колко се произвежда с цената на тези разходи.

Цената на единица продукция в Германия е нараствала средногодишно с 0,5% в периода между 1991 г. и 2014 г. Сред чуждестранната конкуренция този показател е оставал почти непроменен. Нарастването на цените в страните от еврозоната е било приблизително същото, каквото и в Германия, казва се в изследването на Института. Следователно не може да се говори за някакво конкурентно предимство.

Кристоф Шрьодер твърди, че ако изобщо може да се говори за някаква подобрена конкурентоспособност на Германия, то тя е съществувала само в периода между 1999 и 2007 г. и то само по отношение на останалите страни в еврозоната. „Експанзивната политика на доходите през последните години отчасти „изяде” това предимство”, посочва се в проучването.

В този контекст са ясни и препоръките на Института в Кьолн: ”Страните в тристранния диалог би трябвало да проявят предпазливост по отношение на нови увеличения на заплатите”, предупреждава директорът на Института Михаел Хютер. „В условията на силна конкуренция на световните пазари едва ли ще е възможно по-нататъшни повишения на разходите да бъдат калкулирани в цената на продуктите – т.е. да бъдат прехвърлени върху потребителите”, пише той. Прекалено високи повишения на заплатите, които се отразяват вредно на нивото на заетостта, биха отслабили потреблението, а с това и стопанската конюнктура в Германия, изтъква Хютер.

Доста странна аргументация, защото евентуалните повишения на заплатите неизбежно увеличават частното потребление, а то в никакъв случай не може да отслаби конюнктурата. Това, че работодателите по навик отхвърлят всякакви увеличения на заплатите с аргумента, че се унищожавали работни места, е разбираемо, но то в никакъв случай не отговаря на реалностите на днешния пазар на труда в Германия.

Може би и двете страни грешат. Цените за единица продукция са в най-добрия случай индикатор за това какви са позициите на една страна в рамките на международната конкуренция. Затова пък има други фактори, които макар и да не могат да се изчислят толкова лесно, играят доста важна роля. Германия се отличава например със стабилно снабдяване с енергия и суровини, висока правна сигурност, пазарно ориентиран ред, добра инфраструктура, конструктивни партньори в трудовия диалог и ефективни доставчици.

„Чрез диференцираните си производствени възможности германската индустрия си е извоювала доста важни предимства”, казва Шрьодер. С други думи: не само цената е решаваща за конкурентоспособността, а и комбинацията от редица други фактори, като място на производство, квалификация на работната ръка и наличие на иновативни продукти, заключава Венкел.