Минималната работна заплата, която дразни толкова много

Представяме Ви анализ по една от нетолкова горещите теми в момента за България, но също толкова интересна – минималната работна заплата, на нашия читател Радко Кръстанов, който ни изпрати гледната си точка на info@investor.bg. Поводът е увеличението на минималната работна заплата във Великобритания, където Кръстанов живее, от 1 април. 

Ако и Вие имате позиция - очакваме я!

Без да има очевидно логическо обяснение съвременният икономически наратив остава в полето на неолиберализма. Въпреки че вече по-често се говори за неравенството в доходите, за бедността, за неизбежната кризисна цикличност на пазарната икономика и за посткапитализма изобщо, последователите на Хайек и Фридман остават по-многобройни и по-важното – по-активни в публичния дебат относно това какво трябва да се случва в икономиката и в политиката. 

Темата за минималната работна заплата е обичайна дъвка за част от неолибералните и либертариански настроените икономисти. Обобщено казано, те смятат, че фиксирането на минимална цена на труда води до нерентабилност, съкращения, по-голяма безработица, а оттам и до ограничен достъп до трудовия пазар на хората без квалификация и опит. Стандартното уточнение към тази теза е, че тя има чисто икономическа обосновка. В същото време въпросите за социалната справедливост и неравенството се препращат към етиката и политиката, което обаче е парадоксален подход с оглед на това, че няма политика, която да бъде водена без икономика. Двете полета се неразривно свързани, а непредсказуемите им субпродукти са сред най-големите предизвикателства пред икономическите теоретици.

Първоаприлски истини

Не на шега, от 1 април минималната работна заплата във Великобритания стана 7,20 паунда на час за работници над 25 години. За заетите под тази възрастова граница ставката остава на нивото от 6,70 паунда, установено от 1 октомври миналата година. За първи път в 17-годишната история на закона за минималната работна заплата на Острова повишението възлиза на 50 пенса (7,5%), а само между октомври 2000 и 2001 г. повишението е било по-голямо в процентно изражение, когато ставката от 3,70 отива на 4,10 паунда (или 10,8%). 

Политиката на премиера Дейвид Камерън, финансовия министър Джордж Озбърн и консервативната партия, разбира се, не се нрави на бизнеса. Критиците в академичните и бизнес средите посочват, че правителството е изоставило технократския подход за сметка на чистия популизъм. Пак според тях „Даунинг Стрийт 10“ е нарушил икономическия консенсус, че работната заплата не трябва да е обвързана с нуждите на работещите, а с тяхната производителност, с възможностите на фирмите и с цялостната макроикономическа среда. 

Срещу критиците стои група от икономисти, според които промяната е изключително здравословна от гледна точка на проинфлационните усилия, стимулирането на вътрешното потребление, обуздаването на Джини коефициента (коефициента на неравнството) и накрая, но не на последно място, компенсирането на дефекта в данъчното законодателство, позволяващ на работодателите да ползват значим данъчен кредит при наемането на нископлатени служители. Всичко казано дотук касае една държава с деликатна вътрешно политическа обстановка, но концептуално дебатът за и против минималната работна заплата е един и същ навсякъде по света.

Митът за производителността

Темата за минималната работна заплата дразни последователите на Хайек и Фридман и заради потенциалното ѝ разминаване с производителността на труда. Според един документ от 2015 г.¹, минималната работна заплата в България в периода 2000 – 2015 г. е изпреварила 15 пъти производителността на труда. Последният макропоказател се измерва, като се раздели брутния вътрешен продукт на броя на заетите. Този подход обаче е крайно погрешен, защото заетите нямат никакво отношение върху правителствените разходи и нетния експорт – два ключови компонента във формирането на БВП. Анекдотичните сравнения между българска и немска касиерка в хипермаркет под един и същи бранд също не дават достатъчно сериозен отговор на въпроса за връзката между производителността и минималната работна заплата. Затова френският икономист Тома Пикети предлага радикален подход в борбата с нарастващото неравенство и разпределението на благата. Според него главното противоречие на модерния капитализъм е, че възвръщаемостта на капитала трайно надвишава икономическия растеж². ROC (Return on Capital) > Growth или 

r > g

За съжаление Евростат не предлага данни за България, но за Еврозоната (19 държави) средната възвръщаемост на капитала в нефинансовия сектор преди облагане с данъци се движи в интервала между 20% и 25%³. За сравнение, ръстът в Еврозоната за последните пет години се движи в интервала -0,4% – 0,9%. Последните цифри дават сигурно укритие за капитала и работодателите да задържат заплатите ниски. 

Оказва се, че една и съща услуга с еднакво качество, но с неравни други условия в две различни точки на планетата, струва различно и съответно допринася по различен начин за БВП. А по-нисък БВП означава по-ниска производителност на труда от икономическа гледна точка, но не и от фактическа.

От стагнационната спирала има два изхода – различна данъчна система, която да изравни възвръщаемостта на капитала с икономическия ръст, или по-висока възвръщаемост за третия производствен фактор – работната сила. Данъчните реформи изглеждат точно толкова утопични, колкото са разсъжденията на Маркс отпреди 145 години. Свидетели сме на скандала Panama Papers, който потвърждава отдавна известните подозрения, че едрият капитал се ползва с допълнителни привилегии срещу труда, използвайки данъчните оазиси. В съвременния глобализиран свят никое правителство няма да изгони инвестициите с високи данъци. За сметка на това обаче може поне да фиксира дъно на заплащането, което по същество пак е преразпределение, но със съвсем различен морален и социален облик. 

И още нещо за производителността и абсурдното директното свързване със заплащането на труда. Доходът от производителността никога не равен на доходите на тези, които са участвали в създаването на стоки или услуги. Финансовият резултат от колективните или индивидуалните усилия минава през филтъра на вторичната оценка на мениджмънта (или акционерите), формираща съотношението между дела за капитала и дела за труда. Без регулация е вън от всяко съмнение, че изпълнителната корпоративна власт няма да лимитира разтварянето на ножицата при разпределението на дохода в своя полза. 

Свят без минимална работна заплата

В 21 век е трудно да си представим развита икономика без минимална заплата и правителствена интервенция на пазара на труда. За сметка на това не би било съществено усилие да разлистим „Оливър Туист“ или „Клетниците“ – две художествени произведения, които освен плод на авторската фантазия са и огледала на конкретни епохи в Англия и Франция. Странно е, че изобщо има още икономисти, които вярват, че „невидимата ръка“ на Адам Смит управлява ефективно пазарите. Това е безвъзвратно остаряла теория, научно достижение, подобно на това за абсолютната нула – знаем, че я има, знаем стойността ѝ, но също така знаем и че е практически непостижима. 

В Англия първата скромна правителствена интервенция срещу чудовищно високата  възвръщаемост на капитала датира от 1842 г., когато със закон е забранена експлоатацията на деца... под 10 годишна възраст в мините. В авангардната хуманистична Франция година по-рано е въведен закон, забраняващ труда на деца под 8 години в каквито и да било предприятия.  

Според Саймън Кузнец икономическият ръст е като вълна, която повдига лодките на всички – на собствениците на земя, на капиталистите и на работниците. Ако пазарът не повдига лодката на работниците пропорционално с тези на другите две групи, а той не го прави, идва ролята на правителството. А както е казал друг икономически гений, макар и анонимен, „колкото повече, толкова повече“. 
____________________

1. Николова, Десислава. Има ли нещо общо между минималната заплата и производителността на труда. Институт за пазарна икономика, 24.04.15. Налично на сайта на ИПИ: http://ime.bg/bg/articles/ima-li-neshto-obshto-mejdu-minimalnata-zaplata-i-proizvoditelnostta-na-truda/#ixzz44yNBKjn8
2. Pikkety, Thomas. Le Capital au XXI siècle. Édition de Seuil. 2013.
3. Данни на Евростат. Налични на: http://ec.europa.eu/eurostat/tgm/table.do?tab=table&init=1&language=en&pcode=tec00101&plugin=1