Безусловният базов доход – спасителният буй на системата

Повече от 160 години след публикуването на Комунистически манифест марксизмът остава жизнен. Нещо повече – неговите последователи очевидно се умножават. Две от най-авангардните общества в Европа – швейцарското и финландското, дебатират относно въвеждането на безусловен базов доход – сума, с която всеки човек да разполага независимо дали работи или не. Очевидно призракът на комунизма броди из Европа, а и по света.

Идеята за безусловен базов доход (ББД) е по-стара както от съвременните леви икономически школи, така и от трудовете на Карл Маркс. Всъщност далеч по-стара. За неин баща се счита родения през ХV век във Валенсия Хуан Луис Вивес, който успява да избяга от испанската инквизиция, след това учи в Сорбоната в Париж, а в края на живота си е професор в Лувен – европейският център на хуманизма по това време. Йоханес Лудовикус Вивес, както също е известен той, е първият мислител и автор, изложил концепция за ББД, базирана на теологически и прагматични допускания. 

През 1516 г. отново в Лувен се появява книгата „Утопия“, чийто автор е британският хуманист Томас Мор. Той излага възгледите си относно наказанията на крадците. По това време заловените джебчии биват обесвани, но въпреки това престъпността остава голяма. „Този метод е както несправедлив, така и нежелан. Наказанието е твърде сурово, а е неефективно. Дребните джебчии не са толкова лоши, че да заслужават смърт. Освен това няма наказание, което да спре гладния да краде“, обобщава Томас Мор, който е вторият основоположник на идеята за безусловен базов доход.

След тях има и други, но истински скок в концептуалното си развитие безусловният базов доход получава през ХХ век. В края на Първата световна война английският математик, философ и нобелов лауреат Бъртранд Ръсел се обявява за система, комбинираща анархията в политиката и социализма в икономиката. Утопия, която може да събуди само снизходителни усмивки.

Пак на Острова инженерът Клифърд Дъглас вече докосва същината на проблема, породил идеята за безусловен доход. Той отбелязва, че след войната индустрията в Англия бележи свърхпроизводство, но излишъкът не може да бъде реализиран на пазара, тъй като доходите на населението растат с пренебрежим темп. В серия от лекции Дъглас предлага да се въведе социален дивидент. Идеята му не среща особена подкрепа на Острова, но пък е прегърната радушно в Канада, където Партията за социален кредит управлява щата Албърта от 1935 до 1971 г. Въпреки това безусловен доход не е въведен и там. 

След това идеята си проправя път и в САЩ. Робърт Теобалд в серия публикации през 60-те години отбелязва, че „автоматизацията прави размяната на труд срещу пари архаична” и че „правителствените помощи са единственото средство, чрез което хората могат да си позволят потреблението на огромната продукция в резултат на автоматизацията“. Второто твърдение на Теобалд би могло да бъде оспорено, но първото – не. По данни на Световната банка числото на заетите в сектора на услугите в глобален план расте от година на година. През 1991 г. в този дял на икономиката са били заети 33,8% от работещите, а прогнозните данни до 2018 г. година предвиждат делът им да достигне 46,7%.

Дори Милтън Фридмън, който е идеологически баща на съвременния пазарен либерализъм, споменава в своята емблематична книга „Капитализъм и свобода“ концепцията за отрицателен данък върху дохода за най-бедните слоеве на обществото.

Нещо подобно се опитва да въведе американският президент – републиканец Ричард Никсън със своята програма за подпомагане на бедните семейства. Бавно, но сигурно идеята за безусловен базов доход достига до всички точки на земното кълбо, в това число и до развитите страни от т.нар. Стара Европа – Франция, Германия и т.н.

Дотук с историята, време е за икономически поглед. След края на Студената война пред света остана един въпрос – какъв модел на капитализъм да избере. Изказването на Чърчил, че капитализмът е лоша система, но другите са по-лоши, вече остаря. Има редица бележити икономисти и нобелови лауреати, които предлагат конкретни идеи как доминацията на капитала и нарастващото неравенство да бъдат обуздани. Най-видният сред тях е Джоузеф Стиглиц.

Професорът в Колумбийския университет не е единственият, който смята, че свободните пазари са се провалили и че не функционират така, както теорията повелява. Най-простият пример е, че пазарното равновесие се установява в точката на пресичане между търсенето и предлагането. Допусканията, че и двете криви са еднакво еластични, няма изкривяване на информацията и има достатъчно ликвидност, не са факт абсолютно никъде. Дори най-развитите и ликвидни финансови пазари не дават пример за съвършен пазар. Във всяка сфера може да бъде посочен пример за пазарен провал.

Особено болезнен е провалът на пазара на труда, тъй като търсенето и предлагането са некохерентни. Казано на съвсем прост език работникът не може да издържи повече от три дни без храна (трансакция), докато бизнесът може да издържи колкото трябва без работника, докато не го принуди да приеме предлаганите условия. Изкривен по този начин, пазарът на труда бива доминиран изцяло от капитала, въпреки че по дефиниция този пазар е и ликвиден, и еластичен, и достатъчно прозрачен.

Оказва се, че търсенето на рента – доход, произтичащ от собствеността на земя или капитал, вече е единствената цел на играта. А играта в най-добрия случай е с нулева сума. Това, което се случва в момента, е безапелационният поход на Джини коефициента нагоре. Презумпцията, че всички заедно се придвижваме напред, заедно с икономическия ръст, се оказва също толкова утопична, колкото и идеите на комунизма. И причината е в незаслуженото доверие, с което е дарена „невидимата ръка“ на Адам Смит.

Към днешна дата държавната регулация, която ограничава властта на капитала над човека, е минималната работна заплата. Няма точка на планетата, в която бизнесът да приветсва нейното повишаване. Тази „пазарна несвобода“ ерозира рентата на капитала (доходът без труд) за сметка на доходите на трудещите се. Всеки бизнес, който плаща минимална работна заплата на служител, всъщност обява, че ако можеше, щеше да плаща и по-малко.

Безборй са критиките и към данъчните системи по света. Най-богатите корпорации като Facebook, Alphabet (собственикът на Google), Microsoft, банките, фармацевтичните компании и компаниите от хранително-вкусовата промишленост плащат данъци в размер на 3-4% от печалбите си. В същото време потребителите плащат огромни косвени данъци. Не бизнесът, а крайният клиент плаща данъка върху добавената стойност и акцизите, които заедно формират значителен дял от държавните бюджети.

Не бива да се подминава и теорията на пределната полезност. Това е теория от пазарната икономика, не от комунизма и плановото стопанство. Флуктуациите в потреблението не се дължат толкова на сезонната нужда от блага (човек яде, облича се и ползва услуги целогодишно), колкото на нарастващото неравенство.Така бедните изпадат в невъзможност да участват на пазара от страната на търсенето (например на автомобили и недвижими имоти), цените ерозират, а оттам и корпоративните печалби. Спирала, в която пътят е само надолу. Следователно каузата, която рано или късно ще излезе на дневен ред, е борбата с неравенството при запазването на определени пазарни свободи.

Безусловният базов доход е един от инструментите, които могат по-бързо и по-радикално да решат системните проблеми, посочени дотук – пазарът на труда и твърде голямото неравенство. С основание се допуска, че известен процент от работната сила ще отпадне от пазара на труда. Това ще окаже натиск над капитала да повиши заплащането и да се конкурира по-сериозно за талантите. В следващият момент стимулите за труд ще станат такива, че безусловният базов доход вече няма да изглежда привлекателен. Дори 10% да изберат да не допринасят за общото благо с труда си, тази цифра ще бъде съпоставима с актуалните нива на безработица. От своя страна разходването на разполагаемите средства от най-бедните прослойки ще се отрази позитивно на потреблението. Кръгът отново се затваря, но този път спиралата отвежда нагоре.

На практика единственият проблем, който безусловният базов доход създава, е преразпределението на благата от капитала и земята към труда. Има икономически субекти, които ще понесат тежестта на тази реформа, но техният брой е относително малък и болката няма да е непоносима. Тя ще бъде далеч по-малка от тази, която изпитват трайно безработните, инвалидите, пенсионерите, гладуващите деца и... да, и мързеливците. Безусловният базов доход ще даде глътка въздух на системата, ще озапти икономическата миграция, ще отложи войните, ще създаде и условия за просперитет. Някои може би смятат, че алчността е по-голям стимул от ценностите и те имат основание. Но гладът е още по-голям стимул.

Какво е Вашето мнение за въвеждането на ББД? Пращайте мненията си на info@investor.bg! Авторите на по-интересните материали, които публикуваме, ще получат книга на икономическа тематика!