Играта свърши - дойде време за плащане на сметката

Ако преди четири години бяхте казали на някого, че в близко бъдеще САЩ ще загубят първокласния си рейтинг, той вероятно щеше да ви се изсмее и с присъщата за онова време надменност би ви принизил като неособено образован човек.

Още повече, че малко преди това считаният за един от най-големите икономисти на века – Милтън Фрийдмън – твърдеше, че Америка никога не е била в такова добро състояние толкова дълго време.

Е, четири години минаха и кредитната агенция S&P направи немислимото за първи път в историята на страната. И ако преди четири години това би стреснало почти всички експерти, днес това едва ли е изненада за някого.

Точно преди четири години основният американски индекс S&P 500, създаден от същата тази агенция, тъкмо се беше възстановил и беше надминал предишната си рекордна стойност от 2000 г. Всичко изглеждаше наред. И животът си течеше нормално. До момента, в който балонът не се спука.

Днес, близо четири години след началото на най-голямата финансова криза в историята на САЩ, все още повечето експерти смятат, че скоро страната и светът ще се върнат към предишните години на просперитет и безметежност.

Все още малко експерти разбират в каква бездна е изпаднала финансовата система и икономиката на някога бляскавата Америка. Все още навсякъде витае неразбирането за причините за финансовата криза, довела след себе си и икономическия срив. Все още разни мисловни силуети натякват как още един, по-сериозен стимул ще извади страната от дупката.

Явно според тях трилионите долари, които бяха похарчени под формата на различни програми, не са достатъчни. А междувременно дупката се превърна в яма, ямата – в бездна.

Как се стигна дотук?

Съвсем разбираемо, обикновеният човек не може да бъде експерт по всичко, в това число и по икономика, още повече, че и самите икономически експерти със солидно мнозинство не видяха настъпването на най-голямата финансова криза в САЩ и в световен мащаб. Затова си струва отново да разгледаме фактологията на кратко.

Както знаем, капиталистическите икономики, основани на концепцията на свободния пазар, периодично преминават през кризи. Обикновено тези кризи пречистват системата от неефективните икономически субекти, което на свой ред обновява и дава нова сила на икономиката. Това обаче е вярно в случаите, когато кризата е естествено явление и отново по естествен начин икономиката излиза от нея.

През 70-те години на миналия век обаче, изтощена от поредната мащабна война – Виетнамската, Америка поема по нов курс. През 1971 г. САЩ едностранно отхвърлят златния стандарт, започвайки безпрецедентната в историята на човечеството ера на парите без златно или каквото и да било покритие с други благородни метали. Или с други думи, ерата на свободното печатане на пари без покритие.

Първите резултати от новата монетарна система не закъсняват – висока инфлация през 70-те години, която кара тогавашния управител на Федералния резерв да вдигне краткосрочните лихви до над 20% (днешните са 0%!) въпреки икономическата стагнация. В последствие икономиката изпада в една от най-тежките си рецесии в началото на първия мандат на Рейгън.

Експериментът със свободното печатане на пари обаче не приключи с това. Именно Рейгън въведе модата на мащабното дефицитно стимулиране на икономиката, което се финансираше със съответното печатане на пари и понижаване на лихвените проценти от страна на централната банка.

Резултатът – експлодиращ бюджетен дефицит и федерален дълг и краткосрочен икономически растеж, последван от нова сериозна криза в края на управлението на Рейгън. Всяка следваща администрация прилагаше една и съща икономическа политика, в която разбира се основна роля имаше централната банка. Така всяка криза беше посрещната с мощно дългово стимулиране, осъществявано от Федералния резерв, което смекчаваше кризите.

Същевременно една след друга администрациите на следващите президенти се надпреварваха да подписват споразумения за свободна търговия с различни страни по света, които предлагаха евтин труд и ниски производствени разходи. Тази политика постави началото на глобализацията, която беше изцяло в услуга на големите корпорации, които търсеха нови възможности за увеличаване на печалбите.

С времето това доведе до свиване на производствената база и подриване на американската икономика. Цели сектори бяха изнесени извън граница, а същевременно цели градове станаха безлюдни поради липсата на поминък. Това е още едно доказателство на твърдението, че политиката в САЩ се определя не от народа, а от големите корпорации.

За да смекчат икономическия удар от увеличаващата се безработица, американските власти непрекъснато увеличаваха стимулите, основани на свободното печатане на пари. Идеята беше, че дълговото стимулиране на потреблението ще засили останалите сектори в икономиката, които ще поемат освободения човешки ресурс.

Тази политика беше възможна поради размера и значимостта на американската икономика в световен мащаб и статута на световна резервна валута на долара, което позволи на американските администрации да заемат огромни средства на дълговите пазари.

Тази политика обаче доведе до няколко тежки последствия.

Първо, естественият процес на развитие на икономиката престана да бъде естествен. Той стана централно управляван, колкото и парадоксално да звучи това за страна като САЩ.

Второ, неефективността в икономиката не можеше да се изчисти напълно по време на криза, защото естественият механизъм на прочистване беше нарушен. Федералния резерв, управляван от Алън Грийнспан, предпочете да налива ударна доза ликвидност в системата и така косвено да спасява неефективните компании, вместо да ги остави да фалират.

Така икономиката постепенно започна да губи ефективността си, което беше подсилено от икономическите изкривявания и най-вече погрешно насочените инвестиции като пряко следствие на тези стимули. Това направи икономическите и финансовите играчи все по-хазартно настроени, стремейки се преди всичко да уловят потока на парите, пренебрегвайки все повече риска, отколкото да се стремят да създават дългосрочна стойност. Това на свой ред създаде предпоставки за възникването на всевъзможни балони в икономиката.

Трето, все по-честите и по-големи стимули, необходими, за да парират всяка следващата криза, поддържаха висока цената на труда и производствени разходи като цяло, което допълнително катализира процеса на изнасяне на работни места към други, евтини производствени дестинации по света.

Четвърто, на хората им беше втълпена илюзията, че могат да харчат все повече и повече на кредит с идеята, че това ще стимулира ръста на икономиката, което ще гарантира богатството на всеки един и така ще могат да си изплатят дълговете в бъдеще. Това изглеждаше като перфектното уравнение, алхимична формула за вечно благоденствие, която никой икономист не си и помисляше да постави под съмнение.

Най-малкото бързо щеше да бъде осмян и не след дълго щеше да загуби престижната си работа в добре платен университет или банка. Така хората свикнаха с мисълта, че спокойно могат да потребяват значително повече от възможностите си. Още повече, след като всички президенти и икономисти им вдъхваха кураж да потребяват повече и че просперитетът зависи именно от потреблението.

Потреблението... А производството?

Малцина обръщаха внимание, че все повече работни места напускаха страната, че производствената база ерозираше. Заедно с това експортът на страната започна да стагнира и търговският баланс излезе на дефицит. Днес производството представлява едва 12% от официалния брутен вътрешен продукт на САЩ. Но какво ставаше с освободените от производството?

Свиването на дела на производството беше компенсирано от нарастващия дял на услугите. Особено тези, свързани с потреблението.

Секторът на услугите обаче по-трудно увеличава производителността си от производството, тъй като новите технологии и технически рационализации имат най-голямо приложение именно в производството. Така, докато произведените продукти намаляват себестойността си, услугите обикновено поскъпват, за да се поддържа баланс в жизнения стандарт на заетите в двата сектора.

Затова секторът на услугите е основен източник на инфлация в икономиката. Блестящи примери в това отношение са образованието и особено здравеопазването в САЩ, което заема все по-голям дял в разходите на федералното правителство. Въпреки бързо растящия сектор на услугите, безработицата все повече излизаше на дневен ред.

В крайна сметка не може всички да работят в McDonald’s или Walmart. Нито пък всички работници могат да се преквалифицират в програмисти. Всяко едно общество създава хора с различни способности и единствено балансираното им използване може да доведе до оптимални резултати в икономиката като цяло.

Социалните изкривявания, до които така водената икономическа политика доведе, заслужават да се разгледат в отделна тема. Достатъчно е тук да споменем свръх напомпаното национално самочувствие, арогантността и високомерието, въздигането на консуматорското мислене и материалните ценности в култ, потъпкването на нравствеността, убиването на стремежа за личностно развитие в дългосрочен план, след като всичко материално е толкова лесно достъпно чрез кредит и пр.

Така и мотивацията за образование отслабва, а глупостта се увеличава. Личната отговорност намалява и се подхранва усещането, че някой друг ти е длъжен или че ти си по-голям и важен от другия. Цели поколения израснаха с мотото „Искам всичко тук и сега”, без да се замислят за въпроса „Какво мога да предложа”.

Ерозираха знанията и уменията на средния американец. От внимателно пресметнат риск се отиде към подчертано хазартно поведение без мисъл за последствията. Така с годините обществото изпадна в състояние на колективна илюзия и самозабрава.

С всяка следващата криза на управляващите им се налагаше да харчат все повече, за да поддържат стандарта на живот в страната, въпреки загубата на работни места. Появи се явлението jobless recovery, сиреч възстановяване без създаване на работни места. Доколко статистиката коректно отчита икономическия ръст без наличие на съответстващо подобрение на заетостта е отделен въпрос.

Факт е обаче, че заедно с промяната на валутната система към режим на свободно печатане на пари американските администрации последователно въведоха разнообразни промени в статистическите методологии, за да бъдат смекчени негативите, отразявани в икономическите показатели. (Този въпрос е добре разгледан в онлайн курса на Крис Мартенсън The Crashcourse, Chapter 16, Fuzzy Numbers -  http://www.chrismartenson.com/crashcourse/chapter-16-fuzzy-numbers).

Все по-големите фискални стимули и все по-ниските лихви, насърчаващи кредитирането, доведоха до все по-големи икономически балони и изкривявания. Властите обаче си затваряха очите, защото именно тези балони осигуряваха работни места. Така беше създаден и най-големият балон – жилищния, който едновременно генерира огромно потребление, осигури голям брой работни места и поддържаше усещането за непрекъснато благоденствие.

В основата на жилищния балон стои и политиката на либерализация на пазарите, която беше доминиращата доктрина през това време. Беше отменен законът Глас-Стийгъл, който разграничаваше дейността на търговските и инвестиционните банки, и така първите получиха правото да спекулират с парите на депозантите, защитени от федералната агенция за депозитно застраховане, зад която стои федералното правителство.

Същевременно в края на мандата си Бил Клинтън дерегулира пазара на деривативи, което даде зелена светлина за създаването на всякакви екзотични и неразбираеми финансови продукти, които в последствие се оказаха високо токсични за финансовата система.

Дълговото стимулиране в крайна сметка доведе до раздуто потребление, ерозирана производствена база, увеличен внос и ограничен експортен потенциал, повишаваща се безработица и най-вече – затъване в дългове.

Сметката е доста проста. Ако потребяваш повече, отколкото изкарваш, и разликата запълваш с непрекъснато увеличаващи се дългове, то за известно време наистина можеш да си поживееш добре. Но в един момент идва сметката и тя трябва да се плати... с лихвите.

Ако отлагаш плащането й с нов дълг, то общият дълг продължава да расте. Трупането на нов дълг върху стария води до по-големи лихвени плащания във времето. Идва един момент, в който способността да се обслужват тези плащания с текущия доход се изчерпва, тъй като дълговете вече растат по-бързо от дохода, а банките вече са неохотни да отпускат нови заеми.

В национален план това означава, че населението задлъжнява, докато в същото време производственият потенциал, а оттам и доходите, стагнират, заради изнасянето на работни места зад граница. Така реалните доходи на средната класа в САЩ започнаха да спадат през първото десетилетие след 2000 г.

Така през 2007 г. стана ясно, че дълговият капацитет на населението вече е изчерпан.

Масовият американец имаше по много кредитни карти, като всяка следваща покриваше дълговете по старата. Същевременно бяха взети огромно количество кредити за потребление срещу растящите цени на жилищата, също взети на кредит.

Стигна се до кредитиране на хора без доход, без работа или активи за обезпечение, така наречените NINJA заеми, както и високорисковите ипотеки и сложните финансови деривативи, чиято цел беше да надуят балона до краен предел. Накратко, всички възможности за допълнително кредитиране бяха изчерпани.

Това на свой ред доведе икономиката до задънена улица. Потреблението не можеше повече да расте. Банките се задръстиха с лоши кредити, особено с токсичните деривативни продукти, осигурени от считаните за най-умните и най-способните финансови специалисти – инвестиционните банкери. Свръх високите цени на активите в следствие на раздутото потребление трябваше да спаднат. Спука се балонът. Започна страхът от дефлация. Започна голямата рецесия.

Ответната реакция

Размерите на финансовия балон, заедно с раздутите цени в реалната икономика, предвещаваха мощен удар върху икономиката и дефлация, подобна на тази от Голямата депресия. За да предотвратят това, властите в САЩ предприеха безпрецедентни мерки за туширане на негативните последствия.

Бяха похарчени нечуваните дотогава трилиони долари, чиято цел най-общо казано беше да абсорбират финансовия балон. С други думи държавните финанси поеха удара от спукването на балона във финансовата система, за да се поддържа икономическата активност в частния сектор.

Проблемът на тази политика обаче беше, че дълговете в системата не само не се изчистиха, но дори се увеличиха. Широко афишираното разтоварване на дълга от страна на населението (debt deleveraging) всъщност и до ден днешен остава незначителен процес, а на всеки върнат долар от населението, федералното правителство заема по пет нови.

Същевременно безработицата остава упорито висока, а неефективността в икономиката се засилва. Големите търговски и инвестиционни банки бяха спасени и окрупнени, като и до ден днешен продължават да бъдат поддържани, пряко или косвено, със стотици милиарди долари на данъкоплатците, вместо да бъдат оставени да фалират, както стана в сектора на малкия и средния бизнес, който отнесе тежестта на кризата.

Така трета поредна година американското правителство поддържа близо 1,5 трлн. долара бюджетен дефицит, или около 10% от БВП, опитвайки се да стимулира потреблението, а същевременно и да предотврати допълнителното влошаване на банковите активи и цялостен срив на финансовата система.

Редица влиятелни икономисти и до ден днешен призовават за нови и все по-големи фискални стимули. В същото време Федералния резерв предприе поредица от програми за вливане на ликвидност в системата, като вече трета година поддържа краткосрочните лихви на нулево равнище. Съвсем не е случаен обаче фактът, че ефективността на всеки следващ план или програма за стимулиране силно намалява, колкото и голям да е този план.

Така например и в момента тече поредният стимул на федералното правителство за близо 900 млрд. долара, а централната банка неотдавна приключи с втората си програма за вливане на ликвидност (QE2) в размер на 600 млрд. долара.

По предписанията на класическата американска макроикономическа школа тези стимули трябваше вече да доведат да икономически бум или поне висока инфлация. Вместо това икономическият растеж е в рамките на статистическата грешка през първото полугодие на 2011 г. с подновени страхове от рецесия и дефлация. Инфлация има, но тя е в спекулативно надутите цени на суровините в следствие на излятата ликвидност на пазарите, което само увеличава производствените разходи на фирмите – последното нещо, от което се нуждаят в този момент.

Но защо се получава това? Защо мощните икономически стимули не доведоха до трайно възстановяване и силен икономически растеж? Защо безработицата упорито не спада, а държавните дългове постоянно се увеличават без положителен ефект.

Защото дълговият капацитет на населението е изчерпан. Отговорът наистина е толкова прост. Хората не могат да поемат повече дългове, а същевременно трябва да заделят от оскъдния си доход в условията на криза за връщане на старите дългове.

Вместо да оставят балона да спадне и цените да се уравновесят на по-ниски стабилни нива, властите се опитаха отново да изхитруват, като заменят дълговото стимулиране на потреблението с директно субсидиране чрез различни програми за закупуване на нови автомобили, жилища и др., за сметка на държавните финанси.

Съвсем очаквано, това бързо изтощи държавната хазна и сега е ясно, че това не може още дълго да продължава, тъй като дълговият капацитет и на правителството е на изчерпване. Допълнителното заемане от страна на държавата води само до увеличаване на плащания по лихвата и главницата без така желания икономически растеж, което на свой ред води единствено до дългово загробване на правителството по подобие на населението.

Така причините за кризата не бяха отстранени, а проблемите продължават да се задълбочават.
Днес безработицата е двойно по-висока от времето преди кризата. Дълговете не само на частния сектор, но и на публичния, стигнаха безпрецедентни размери. Банките станаха още по-големи, още по-неефективни и все по-трудни за спасяване, увеличавайки по този начин системния риск.

Моралната заплаха от спасяване на големи и неефективни компании стана факт. Същевременно новите регулации и бюрократични спънки допълнително натежават на малкия и средния бизнес – най-важния мотор на икономическия растеж и заетостта.

Все повече икономисти, а и все по-широк кръг наблюдатели разбират, че финансовата система е в задънена улица. Федералния резерв налива нови средства, но тази ликвидност не достига до потребителите и става безсмислена, след като банките така или иначе вече държат над 1,5 трлн. долара по сметки в централната банка на минимална лихва, вместо да кредитират реалната икономика.

Големите корпорации също държат ликвидни средства за над 1 трлн. долара и не ги инвестират. Защо? Защото липсва достатъчно търсене, т.е. потреблението стагнира. Но потреблението стагнира не защото хората вече не искат да потребяват, а защото са високо задлъжнели и нямат вече доходите за това. А доходите не достигат, защото бяха изнесени маса работни места извън страната, компенсирани с харчене на кредит.

При тези условия никакви стимули не могат да помогнат, а само ще утежнят допълнително проблемите с дълговете. Такъв е опитът и на Япония, където жилищният балон се спука преди повече от 20 г. И там властите, вместо да оставят балона да издиша, тръгнаха да спасяват нефективните зомби банки и компании.

Резултатът – две загубени десетилетия за икономическия растеж и икономическа стагнация, а индексът Nikkei е със 75% под върховото си равнище... отпреди 20 г.

На този фон изненада ли е понижението на кредитния рейтинг на САЩ? За мен лично е изненада, че кредитният рейтинг остава толкова висок. Защото връщането на днешните долари, заети от американското правителство, се гарантира единствено... от бъдещото печатане на нови долари. Това е класическата схема на Понци, т.е. финансова пирамида, заради която Бърни Мейдоф беше осъден на 150 г. затвор.

След всичко казано дотук можем ясно да заключим: играта свърши. Десетилетия наред илюзия за икономически просперитет, подхранван с дългове, доведе до най-тежката финансова криза в историята на САЩ. Сега вече нито федералното правителство, нито централната банка не могат да продължат с лъжите. Време е да се погледнат реалностите такива, каквито са.