Демокрациите са в политически хаос, а политиците възприемат нов начин на мислене

Към това трябва да прибавим и създаващата проблеми технология, която заменя счетоводителите с алгоритми, секретарките със Siri и шофьорите със собствените им камиони. Да добавим и присъствието навсякъде на социалните мрежи, които премахнаха филтрите за истинност и добри обноски, които някога съпътстваха политическото говорене. Всички тези неща стават на фона на кампания за кибератаки, насърчавана от враговете на Запада и имаща за цел да разпространява дезинформация, да създава подозрения и всява объркване.

Взривоопасната смес избухна през 2016 г., а последствията все още са налице.

През юни 2016 г., след повече от четири десетилетия на колебливо членство в европейския клуб, Великобритания проведе референдум, който, по думите на тогавашния премиер Дейвид Камерън, имаше за цел "да реши европейския въпрос" веднъж и завинаги.

След кампания на ксенофобско разпространяване на страх и финансови нарушения британците гласуваха масово и с малка разлика одобриха излизането от Европейския съюз, което шокира политическата класа.

Камерън подаде оставка, а негов приемник на премиерския пост стана Тереза Мей, която бе натоварена с незавидната задача да договори елегантно излизане от ЕС с радостните поддръжници на Brexit, паникьосаните привърженици на оставането и раздразнените мними приятели на Европа. Мей оцеля миналата седмица на косъм при вот срещу лидерската й позиция, но правителството и може да падне по всяко време, докато тя се опитва да предотврати потенциално катастрофалния Brexit "без сделка" на 29 март.

През ноември 2016 г. дойде ред на САЩ да потъпчат традицията. След една нецивилизована кампания, която опустоши интернет, Доналд Тръмп спечели тежката изборна надпревара и стана лидер на свободния свят. Почти всичко, което последва, не беше по сценарий.

Като се започне от прибързаната му и необмислена външна политика и се стигне до поставянето под въпрос на американската традиция за разделение на властите, целият набор от дейности на Тръмп повдигна въпроса дали той (и като последица и САЩ) ще се придържат към дългогодишните принципи и ангажименти. За най-могъщата държава на света подобна несигурност не е маловажен въпрос.

Франция пое по същия път през май миналата година, когато един млад банкер и бивш министър на икономиката успя да убеди избирателите, че е аутсайдер, че е човек извън политиката. Хиперглобализмът на Еманюел Макрон влезе в контраст с ксенофобията на Тръмп, но той също твърдеше, че ще пресуши блатото и ще защитава обикновените хора.

Това обещание бързо повехна. Макрон скоро стана известен като "президента на богатите". На имиджа му не се отрази положително изказването му, че Франция се нуждае от "Юпитер" (главното божество в римската митология).
Гневът достигна връхната си точка, когато Макрон, ,уж в защита на околната среда, заяви, че ще повиши вече и без това изключително високите данъци върху горивата. Хората, на които им омръзна от високите данъци и скъпия живот, излязоха по улиците на протести (някои от които белязани от насилие), те разтърсиха страната и принудиха Макрон да отстъпи.

Следва: Още неяснота

Хаосът не свършва с това.

По целия свят политиците възприемат нов начин на мислене. От президента на Филипините Родриго Дутерте до избрания за президент на Бразилия Жаир Болсонаро кандидати печелят избори въпреки (или може би поради) до такава степен политически некоректни изказвания и действия, които до неотдавна щяха да им гарантират поражение. Новият хаотичен пейзаж създава възможности за държави като Китай, които се стремят да разширят влиянието си в кътчета на планетата, където допреди това не са присъствали.

Дали това е повратна точка в съвременната политическа история? Западните либерални демокрации към момента изглеждат почти старомодно и тихо безделничат някъде в ъгъла, докато най-видният им защитник, германският канцлер Ангела Меркел, бавно се отдръпва от светлината на прожекторите.

Темите на западните демократични революции са по-значими от всякога, макар и в нови форми. Дали тези пронизващи нови гласове са път към свободата? Въпросът остава отворен, както и дали резултатът ще бъде по-голямо равенство, за което толкова много хора казват, че копнеят.

А извън тези два въпроса има трети, може би по-актуален въпрос: Дали в този повратен момент на бурна трансформация братството, което сплотяваше народите в следвоенния период, има някакъв шанс да оцелее?