Краят на мечтата, наречена "Арабска пролет"

Днешният четвъртък бележи тъжна годишнина за Арабския свят. На 17 декември 2010 г. тунизийският продавач на плодове Мохамед Буазизи се самозапали, след като властите конфискуваха стоката му и го пребиха. Инцидентът предизвика въстание, което за броени седмици доведе до падането на користолюбивата тунизийска автокрация. Протестите се разпространиха в Египет, Либия, Йемен и Сирия. Деспотите от Мароко до Месопотамия усетиха силата на народния гняв. Мнозина не издържаха на напора й.

И въпреки това днес Близкият изток е по-нестабилен и храни по-малко надежди, отколкото преди Арабската пролет. Преди пет години модерно облеченият, притежаващ смартфон арабски либерал, стана аватарът на региона. Днес обаче характерни образи тук са размахващият нож джихадист и бежанецът, пише в коментар за Wall Street Journal Сохраб Ахмари.

Всяка страна от Арабската пролет е нещастна по своему. Тунис е единственият успешен пример от многото, след като прие светска конституция и извърши няколко мирни предавания на властта. Ето какво ми каза неотдавна Рашид Гануши, лидер на умерено ислямската партия "Ан Нахда" в Тунис: "Ние успяхме да се задържим на моста на демократичната промяна, докато други паднаха от него". Така е, но рожденото място на Арабската пролет е също и най-големият в света износител на бойци за "Ислямска държава", или ИДИЛ.

И в Египет картината е противоречива. Страната отново се управлява от военни и пак се е настанил предреволюционният страх: режимът е репресивен и параноичен, но също така и стабилен и върви по пътя на икономическите реформи.

Нещата са много по-зле в Йемен и Либия, които на практика са престанали да съществуват като единни държави. Йемен се разпадна на съставляващите го части по религиозен признак, което накара съседните сунитски държави начело със Саудитска Арабия да предприемат военна намеса, за да попречат на иранския режим да превърне страната в шиитски сателит. Либия е терен на беззаконие за контрабандисти и джихадисти от ИДИЛ. А какво да кажем за Сирия с нейните варели бомби, 250 хил. жертви и 4 млн. бежанци.

Когато движението беше в своя апогей, аз съставих антология от есета от млади близкоизточни дисиденти. Те си представят един арабски свят, в който мъжете и жените са равни, има търпимост към карикатуристите богохулци, а гейовете могат да живеят открито. Книгата носи боязливо звучащото днес заглавие "Мечтите на Арабската пролет".

Как стана така, че мечтите се превърнаха в кошмари? Стандартното обяснение е, че като смазаха или погълнаха противниците си, светски автократи като Хосни Мубарак в Египет превърнаха ислямистките групировки в единствения останал канал за изява на недоволство. След падането на диктаторите обаче либералите бързо бяха изтласкани встрани, докато ислямистите и остатъците от стария ред се бореха за надмощие.

Тази теория е пълна с противоречия. На първо място, тя подценява политическия ислям. Още в началото на 19-и век ислямистки интелектуалци призоваха за възстановяване на помръкналата слава на исляма и за прогонване на западните "замърсители". Да се каже, че засилващото се влияние на (ислямисткото) движение върху региона е реакция срещу светската диктатура, означава да се отрече ислямисткият фактор и присъщата му идеологическа насоченост.

Светският арабски национализъм вече бе изчерпал енергията си към момента, когато Мубарак и неговата кохорта бяха свалени. Но възходът на ИД показва, че ислямизмът представлява една доста дълга историческа вълна, която едва започва да достига апогея си. Мнозина на Запад си мислеха, че отстраняването на диктаторите ще подкопае и привлекателността на ислямизма. Събитията обаче не се развиха по този начин.

Арабските либерали така и не успяха да посочат "трети път". Моделът "революция 2.0" на насочван чрез социални медии протест без лидери беше ефективен срещу непопулярни режими. Но той се оказа недостатъчен за завоюване на властта и либералите не успяха да артикулират ясна идеологическа алтернатива, която да срещне масова подкрепа. Ако те бяха използвали поне половината от времето, през което демонизират еврейската държава, за да се поучат от Израел как се насажда демокрация в Близкия изток, днес либералите можеха да бъдат в по-добра позиция.

Най-погрешният ход на Запада бе да разглежда стремежа към свобода като нещо отделно от надпреварата по геополитическо умение. В Египет, например, администрацията на Обама се оказа безсилна да предотврати падането на прозападния Мубарак, а в следващите месеци направи твърде малко, за да насочи в желано русло резултатите от революцията. Вашингтон се отнасяше еднакво благосклонно към всички участници (в нея), сякаш Египет бе Люксембург, а "Мюсюлманските братя" - просто една дясноцентристка партия.

В Либия САЩ отстраниха Муамар Кадафи чрез юридическа уловка - отговорност за защита, а после бързо изоставиха страната с малко жизнеспособни институции на произвола на междуплеменните вражди. Що се отнася до Сирия, президентът Обама обяви, че "Башар Асад "трябва да си върви", а после безучастно започна да наблюдава как подкрепяният от Иран тиранин продължи да убива и да обгазява собствения си народ, предизвиквайки бежанска криза, която изправи на нокти Европа.

Клането продължи близо пет години. Най-застрашителното последствие, в дългосрочен план, е не раждането на терористична държава на обширни територии от Сирия и Ирак, а разрушаването на доверието в САЩ. Арабите знаят, че не можеш да въведеш ред, ако не присъстваш и не си ангажиран в техния свят.

Що се отнася до предписаната свобода, пет години след самоподпалването на Мохамед Буазизи най-свободните араби все още са онези, които са граждани на Израел. Милионите, които бягат от други части на региона, си правят изводи за състоянието на арабската цивилизация. Интелектуалците и (политическите) активисти не смеят и да помислят за ново въстание, защото знаят, че ако им падне, голям брой араби ще поискат шериатски закони, потискане на жените, етническа и религиозна мъст.

Това може би е несправедлива преценка, но тя произтича от една политическа култура, която цени честта, рода (племето) и религиозната преданост по-високо от разума и компромиса. Погледнато от този ъгъл, регионът е пропилял не само петте години от началото на Арабската пролет, но и целия век след освобождението си от отоманско иго.

(БТА)