Истинската причина за бежанската криза

Образите на отчаяни бежанци, преминаващи през редица препятствия, включително набързо поставени огради с бодлива тел, раздразнителни граничари и гневни местни жители, са ужасяващи, напомняйки за най-тъмните десетилетия на Европа. Те са ярък спомен, че Европа не може да бъде „цяла, свободна и в мир“, ако съседите ѝ в Близкия изток не са. Въпреки това широкото осъждане на европейските страни, отказали да приемат бежанци, не е съвсем справедливо, коментира Кристофър Хил, бивш помощник държавен секретар на САЩ за Източна Азия.

Бежанците са естествено следствие на войната. Наистина, рядко има война без граждани, които се опитват да избягат от касапницата. Но каква са причините за войните? В някои случаи това са искания за смяна на режима. В крайна сметка отхвърляните режими често са брутални и е малко вероятно да се оттеглят без борба.

Тази неумолима последователност е най-очевидна в Сирия. Президентът Башар Асад с приближените си алауити налага брутална диктатура в продължение на години – без да се поддаде дори малко, за да приложи исканата демократична реформа или да освободи пространство в държавното устройство на страната за онези, чиято представа за правителство не е толкова сектантска.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този, установен от баща му и предшественика му Хафез Асад, който пое президентския пост през 1971 г. Подходът на Асад старши беше по-брутален дори от този на сина му като оцелелите от обсадата на Хама през 1982 г., целяща потушаване на размириците, предизвикани от сирийското „Мюсюлманско братство“, могат да потвърдят това.

Усилията на Хафез Асад да подчини ислямистката съпротива с железен авторитарен режим продължи десетилетия наред. Неговата светска баасистка идеология трябваше да размие различията между различните сирийски общности, особено между сунитите и собственото му племе на алауитите, което следва версия на шиизма.

Но през 2003 г., когато коалицията, водена от САЩ, отхвърли други диктатор – Саддам Хюсейн, 1300-годишното разделение между шиите и сунити, което до голяма степен е скрито или дори липсва през голяма част от този период, стана твърде очебийно.

Сунитско малцинство в Ирак, което дълго време доминираше в правителството на Саддам, изгуби властта си над шиитското мнозинство, чието собствено тясно сектантско управление доведе до жестока съпротива срещу централното правителство. След премахването на Саддам, шиитските лидери на Ирак не положиха много усилия, за да омекотят удара – подход, който не остана незабелязан в региона.

В Близкия изток винаги е имало много място за вина, а тези, които обвиняват САЩ за възстановяването на сектантството в региона, не успяват да признаят ролята на миналото му и цикличната му природа. И все пак САЩ наистина изиграват голяма роля в сирийската драма. През юли 2011 г. САЩ и Франция изпращат посланиците си в Хама, където се водят особено жестоки кръвопролития и борби срещу правителството, за да призоват „опозицията“ там – т.е. тогава миролюбивото „Мюсюлманско братство“, да се обедини срещу режима.

След посещението – кулминация в опитите за промяна на режима в Сирия, всички перспективи за диалог или преговори с Асад (чието семейство, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия насам) са унищожени. Няма посланик, който след това отново да е имал среща в Дамаск.

Американските и френските лидери правят грешка, когато решават, че облаците на войната, събиращи се над Сирия след Арабската пролет, са ранни признаци, че най-сетне страната е готова за демокрация. Подсилването на опозицията и отхвърлянето на правителството ще бъде достатъчно, за да се трансформира цялата система на държавно управление, смятат те.

Пруският военен теоретик Карл вон Клаузевиц веднъж нарича войната сериозно средство за сериозен край. Същото твърдение е вярно за политика с цел смяна на режим, както показва разрушената Сирия днес и милионите хора, търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Със сигурност по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия е в резултат на режима на Асад. Но при липсата на какъвто и да е смислен политически процес е очвидно, че външните искания за промяна на режима през 2011 г., които довеждат до избор между Асад и екстремистки сунитски терористични организации, най-малкото не са напълно обмислени. Ако онези, обмислящи смяна на режима, бяха обърнали малко повече внимание на ситуацията, щяха да забележат, че Асад и приближените му не дават какъвто и да е признак, че ще се вслушат в призива и ще си тръгнат.

Докато стотици хиляди сирийски бежанци рискуват всичко, за да намерят поне малко сигурност, тези, които призоваваха за смяна на режима преди четири години, трябва сериозно да помислят за направения от тях избор.

Вместо да се присъединяват към критиките срещу страни като Унгария и Сърбия – които са затрупани от вътрешни проблеми и нямат никаква роля в предизвикването на войната, те трябва да поемат повече отговорност в помощ на бежанците. И трябва да подкрепят установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат за прекратяването на отвратителната гражданска война в Сирия.