Джон Кери: Съюзи за мир

Джон Ф. Кери е държавен секретар на САЩ от 2013 г. Преди това е бил американски сенатор от щата Масачусетс и председател на Комисията за външна политика в американския Сенат. На 15 януари той идва на официално посещение в София. Статията му по-долу е публикувана в Project Syndicate. Можете да го последвате в Twitter на @JohnKerry. 

Аз израснах в сянката на Втората световна война и в началото на Студената война.

Баща ми работеше като посланик и това ми даде възможност да наблюдавам историята отблизо по изпепеляващ начин. Никога няма да забравя как се разхождах с него по брега на Нормандия и виждах изгорелите останки от десантните лодки там само няколко години, след като толкова млади мъже бяха загинали, за да бъде свободен светът. Също така няма да забравя странното чувство, когато преминах на колело през Бранденбургската врата от Западен Берлин в Източен и видях контраста между свободните хора и тези, попаднали зад Желязната завеса.

Това, което ме поразява днес, след всички тези години, е, че поколение от лидери спечели не само войната, но и мира. Те го направиха заедно. Съединените щати и партньорите ни работихме заедно, за да създадем съюзи, които допринесоха за благоденствието и стабилността на Западна Европа, Япония и Южна Корея. Стари врагове станаха нови съюзници и заедно поведохме нова световна икономическа система, която направи света по-проспериращ. Дори и когато Студената война бушуваше, лидерите намираха начини за сътрудничество върху контрола на въоръженията и предотвратиха ядрен Армагедон.

Накратко, чрез строителството на ефективни и съществени международни институции и стратегически партньорства ние не просто избегнахме още една катастрофална световна война. В крайна сметка ние прекратихме Студената война и повишихме световния стандарт на живот за стотици милиони хора.

Това е забележителната история на 20-ти век. Въпросът е каква история ще излезе от 21-вия.

Днес пред света стоят нови предизвикателства. Руската агресия притиска съюзниците ни. Екстремисти, които превземат религии, заплашват правителствата и хората навсякъде. Технологията засилва разместването на баланса на силата между правителствата и управляваните, което предоставя едновременно възможност за демократично търсене на отчетност и пречка пред приобщаващата политика.

Ние преминахме от свят, в който властта се намираше в йерархиите, в свят, в който тя обитава мрежите. Държавническата мисъл още не се е адаптирала. Международните институции и партньорства, които се появиха в следвоенните години имат нужда както от поддръжка, така и от модернизация.

В лицето на цялата тази турбулентност някои предлагат Америка да се обърне към себе си. Това не е нова идея. Някои твърдяха същото и след Втората световна война. Те твърдяха същото след падането на Берлинската стена. Те грешаха тогава, грешат и сега.

Нуждата от водачество никога не е била по-силна и Америка никога не е била по-ангажирана със света. Ролята ни в първия в историята на Афганистан демократичен преход припомня на всички ни, които инвестирахме толкова много кръв, за да дадем на афганистанците шанс да успеят в живота, че светът има точно толкова отговорност да помага на водачите си да успеят в управлението.

Ние знаем, че унищожението на 100% от обявените химически оръжия на Сирия нямаше да стане без директна дипломация и настоятелност, точно както неморалната и ужасяваща сирийска гражданска война няма да приключи без съответното задължение. Също така и в Азия, където президентът Барак Обама и китайският президент Си Дзинпин обявиха амбициозни мерки за борба с климатичните промени, на нас ни се припомня колко допълнително водачество се изисква, за да се постигне успешно споразумение за климата в Париж догодина.

Светът се промени и ние се променяме с него. Границите на картата вече не крият най-сериозните заплахи и играчите вече не са ясно разделени в два лагера.

През 21-ви век следващата врата е навсякъде. Ето затова светът се нуждае от дипломация на коалициите. Нито една страна не може да победи тероризма сама. Нито една страна не може да реши екзистенциалната заплаха от климатичните промени сама. Нито една страна не може да премахне крайната бедност, да се бори с потенциални епидемии или да подобри ядрената безопасност сама.

Никой от нас не може да живее по-безопасен, по-богат живот като обърне гръб на света. Ние трябва да надстроим нашата история на сътрудничество със съюзниците ни като формираме нови коалиции – с правителства, с гражданското общество, и да, с обикновените хора.

Добър пример са международните усилия да се противопоставим на зловещата бруталност на Ислямска държава в Ирак и Сирия. Политически, хуманитарни и разузнавателни инструменти от над 60 държави биват използвани, за да бъде подкрепено общо военно противодействие. Успехът зависи не от това какво една или дори няколко държави могат да направят сами, а от това какво всички ние ще успеем да постигнем, действайки заедно срещу тази обща заплаха.

На също толкава важен фронт САЩ работи заедно с ООН, за да увеличи световния отговор на заплахата от вируса ебола. Аз лично съм говорил с повече от 50 лидери на страни и всички ние сме съгласни, че единствено чрез координиране на действията ни ще успеем да спрем разрухата в западна Африка и ще прекратим разпространението на ебола.

Имаме прогрес и по двата проблема, но много работа все още остава. Събирането заедно на страни с конкуриращи се интереси и различни ресурси е трудна работа. Тя изисква интензивно дипломатическо ангажиране и препраща към връзки, които са били изграждани и поддържани през десетилетията, както и на тези с новите партньори. Когато преодолеем различията и координираме усилията си да победим Ислямска държава и да премахнем ебола, ние увеличаваме подкрепата за световен ред, базиран на колективни решения на общите проблеми.

Съдействието е еднакво важно за укрепването на основните икономически принципи, върху които Америка и други страни построиха своя следвоенен просперитет. Безсилието не може да нараства по-бързо от възможностите, в която и да е страна. Например преговорите по Транс-тихоокеанското сътрудничество (TPP) отразяват решителността на президента Обама да постигне съгласие със страните, които представляват една трета от световната търговия и 40% от световния брутен вътрешен продукт.

Ползите както за САЩ, така и за нашите партньори, са огромни. Прогнозите са, че TPP може да предостави 77 млрд. долара реални приходи и да подкрепи 650 000 нови работни места в САЩ. Договорът за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) е в процес на обсъждане с Европейския съюз и предоставя друга голяма възможност за увеличаване на търговията.

Дали заради общата сигурност или споделения просперитет, истинските партньорства не се постигат за един ден. Търпеливата дипломация и колективната воля са нужни, за да се постигнат общи цели. Целите на Америка остават същите, каквито са били в продължение на десетилетия – мир, просперитет и сигурност за САЩ и за нашите партньори по света.