От какво всъщност се страхува Путин?

Времевото проследяване на срещите, на които Русия и Западът обсъждат промяна на отношенията си тази седмица, отразява доста ясно значението на отделните срещи. Първата беше срещата между Вашингтон и Москва в Женева в понеделник. Това е връзката, която всъщност е застрашена. Путин иска да прогони Америка (и нейните оръжия) от предверието си. Европейците се появиха за първи път в НАТО в сряда и за втори път този четвъртък на срещата на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, но те са само помощници в една по-голяма игра.

Това доведе до известно недоволство в европейските столици, особено в Брюксел, но е неизбежно следствие от военния баланс на силите в Европа. След Студената война европейците така и не се сдобиха с достатъчно оборудване, за да станат сериозни играчи на собствения си континент. Ето защо сега те отново трябва да се обвържат с американците. И могат да се смятат за щастливци, че Путин започна тази криза едва след като Тръмп вече беше напуснал Белия дом. Досега Байдън не е показвал склонност да надделява над интересите на съюзниците. Това обаче не е задължително да остане така, пише в свой коментар за FAZ Николас Бусе.

Разговори без резултати

Доколкото може да се съди отвън, първите два кръга от преговорите не доведоха до особени резултати. Не бива да се очаква твърде много и от срещата на ОССЕ във Виена, въпреки че Украйна за първи път е допусната да седне на масата. Емисарите на Путин публично се държат така, сякаш Западът трябва да подпише декларация за капитулация.

Това може и да е в съответствие със заповедта на господаря им и с изискванията на местните медии, но в конкретния случай е безполезно. Американците още в началото дадоха да се разбере, че няма да предоставят на Путин право на вето в НАТО нито по въпроса за разширяването на изток, нито по решенията за разполагане на военни бази. Това не е изненадващо, тъй като би поставило под въпрос обещанието за сигурност на съюза и в крайна сметка неговото съществуване.

Изненадващото обаче е, че Путин отправя такива максимални искания. Стратегическото статукво не е толкова лошо за него. Приемането на Украйна и Грузия в НАТО беше отложено заради неговите намеси за кой знае кога, и Кремъл добре знае това. И до днес Алиансът се придържа към Учредителния акт на НАТО-Русия от 1997 г.: в източните държави членки няма ядрени оръжия и има само ротационни, инцидентно управляеми конвенционални сили.

Реакция на анексирането на Крим

За това, че те изобщо са там, е виновен самият Путин, тъй като разполагането им беше реакция на анексирането на Крим. Да се твърди, че НАТО, който в основата си е отбранителен съюз, представлява военна заплаха за Русия, е глупост, която няма да се се сбъдне, дори и да се повтаря постоянно в Москва. 

Има само две възможни обяснения защо Путин прави най-мащабния си досега опит да преразгледа европейския ред на сигурност. Едната е, че той е загубил представа за реалността. Трудно е да си го представим при човек, който е дързък във външната политика, но винаги се е старал вредите му да не надвишават ползите. Ако обаче сега вярва на собствената си пропаганда, западните заплахи за санкции вероятно няма да го възпрат да нахлуе в Украйна.

По-вероятно е Путин да се интересува от политически буфер спрямо Запада. Идеите, които се разпространиха по границите на Русия с разширяването на НАТО и други западни институции, наистина представляват заплаха за неговото все по-авторитарно управление. Сигурно е възприел протестите срещу Лукашенко като предупреждение, а прозападния курс на Украйна е така или иначе сигнална лампичка за Кремъл. Ако успее да разклати позициите на Америка и НАТО в Източна Европа, идеалите за свобода, демокрация и самоопределение ще бъдат по-малко привлекателни и той ще получи облекчение у дома.

Путин предявява имперските си претенции толкова нагло, сякаш все още живеем в XIX или XX век. Той не е достатъчно силен, за да ги наложи, но предишните му опити вече нанесоха много щети, не само в Европа. Путин хвана Запада неподготвен, както много пъти преди, но това не означава, че инерцията не може да бъде използвана. НАТО предлага преговори за контрол на въоръженията. Наистина ще има много възможности за изграждане на доверие. Не е сигурно дали това ще е достатъчно за Путин. Но посоката е правилна: В миналото Западът се справяше добре с възпирането и едновременната готовност за диалог.