Путин и Си Дзинпин тестват решимостта на Байдън

Глобалните буреносни облаци се сгъстяват. Миналата седмица китайска ударна група от самолетоносач патрулираше във водите на изток от Тайван, докато американски, тайвански и китайски военни самолети изпълняваха полети. На път за Израел министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин обсъди с филипинския си колега отказа на китайски кораби да напуснат води, за които Манила има претенции. В телевизионно интервю държавният секретар Антъни Блинкен отново определи китайската политика спрямо уйгурите като геноцид, обвини Китай в грешки, влошили пандемията и предупреди Пекин да не опитва нахлуване в Тайван, пише Уолтър Расъл Мийд за Financial Times.

Два американски разрушителя бяха изпратени в Черно море, а пенсионираният генерал-лейтенант Бен Ходжис, бивш командир на американската армия в Европа, предупреди, че целта на Путин може да бъде контрол над украинското черноморско крайбрежие.

Засилвайки напрежението с Вашингтон, миналия месец китайският и руският външни министри обявиха намерение за задълбочаване на отношенията си. Руският външен министър Сергей Лавров приветства Китай като „истински стратегически партньор на Русия“. Китайският държавен вестник пък Global Times не вижда "таван" за китайско-руското сътрудничество.

Въпросът за американците е какво означава всичко това. Дали Путин просто се опитва да отклони вниманието в страната си от спадащия му рейтинг и опустошенията на пандемията? Дали Си Дзинпин не разиграва националистическата картата, за да уталожи неспокойното обществено мнение у дома? Дали всичко това е ход за сплашване на администрацията на Байдън да изостави своята твърда реторика и да се насочи към това, което Китай и Русия се надяват да е нейната истинска програма: страната да изглежда достойна, целеустремена и загрижена, докато се оттегля от глобалното лидерство?

Или пък нещо по-опасно е в ход?

След 2008 г., когато руското нахлуване в Грузия бе посрещнато със слаб и неефективен отговор от вялата администрация на Джордж Буш, Пекин и Москва редовно проверяват американската решителност. Путин завладя и анексира Крим, понасяйки само красноречиви лекции и видимо преодолими санкции. Той продължи, установявайки руското влияние в Сирия, подигравайки се с бомбастичните и празни декларации на администрацията на Обама, че „Асад трябва да си отиде“.

Путин тролеше цяла Америка по време на изборите през 2016 г., стартира кибер атаки, изпрати екипи за убийства, които да действат на територията на европейските съюзници на Америка, и помогна за смазване на движението за демокрация в Беларус. В момента Путин помага на хунтата в Бирма. В замяна на това той бе подложен на поредица от досадни „убождания”, които не постигнаха нищо освен да демонстрират слабостта на западното единство и стратегия.

Междувременно Китай използва изгубеното за САЩ десетилетие, за да затегне хватката си върху Тибет, да стартира това, което според представители на две американски администрации е геноцид в провинция Синдзян, да смаже автономията на Хонконг, да атакува Индия, да сплаши морските си съседи и да огранизира мащабна офанзива, насочена към Тайван - всичко това, без да срещне пропорционален или ефективен отговор на САЩ.

От 30-те години на миналия век, когато Вашингтон посрещаше японската и германската агресия с повдигащи духа лекции и неефективни жестове, американската външна политика не е била така инертна толкова дълго в условията на задаваща се буря. И тъй като общественото мнение в САЩ е поляризирано, а и насочено навътре, чуждестранните лидери може да повярват, че е дошъл моментът за още по-дръзки тестове на американската решителност.

Картината не е съвсем мрачна. Задълбочаването на сътрудничеството между Китай и Русия представлява скрит комплимент. В руските очи САЩ остават много по-страховита сила от Китай – ако не беше така, Путин щеше да гравитира около Вашингтон в опит да се противопостави на възхода на Пекин.

Има още добри новини. Започвайки с „фокуса към Азия” от епохата на Обама и продължавайки по-енергично, макар понякога и е непостоянно, при президента Тръмп, американската външна политика започна бавно да се адаптира към един по-опасен свят. Поне в Индо-Пасифика съюзниците на САЩ реагираха бързо.

Въпреки това световният ред е ерозирал много повече, отколкото повечето американци разбират. Обръщането на инерцията ще бъде трудно. Администрацията на Байдън трябва да укрепи американските съюзи, като същевременно преработи отбранителните планове и доктрини за по-бурна епоха. Но също така трябва да убеди меката демократическа база, че националната отбрана, стратегическото мислене и далновидната външна политика предлагат единствената надежда за запазване на мира.