Усеща ли България новата "твърда ръка" на ЕС?

Трябва ли на България да ѝ бъде позволено да се присъедини към еврозоната и Банковия съюз? Това е въпросът, който европейските политици обмислят през настоящото лято.

На теория, разбира се, България не само има правото да се присъедини към двата механизма, но и е правно задължена да го направи съгласно условията приемането ѝ в Европейския съюз.

На практика, отговорът на европейските лидери през юни беше лишен от позитивизъм, смята Euromoney.

Макар принципно да се съгласиха с искането, приемането на България беше отложено максимално напред във времето, подлагайки страната на периода за оценка от минимум една година, преди страната да влезе в "чакалнята" на еврозоната (ERM II). 

Опасенията на европейските лидери не са свързани с макроикономическата позиция на България.

Страната с лекота изпълнява Маастрихтските критерии. Това, от което европолитиците не са особено доволни от България, са ниските доходи, вкоренената корупция в различните сфери и липсата на единност в банковия сектор.

На пръв поглед подобна мярка изглежда разумна - българските институции остават слаби, а управлението е също толкова нестабилно. Опасенията около стабилността на банков сектор също не са безпочвени. Изминаха само четири години от колапса на четвъртата по големина банка в страната – Корпоративна търговска банка (КТБ), което разкри големи пропуски в управлението и надзора. В резултат на това обвинения бяха повдигнати  срещу двама бивши банкови управници, заедно с основния акционер, десетина банкови служители и двама местни одитори.

Колкото и зле да изглежда това, макар българският банков сектор има своите проблеми, няма причина да очакваме системна криза.

Почти всички най-големи национални банки са част от западни организации, включително и лидерът от миналата година UniCredit Bulbank. Вторият по големина кредитор в България - банка ДСК, е притежание на унгарската OTP Bank. Най-голямата местна банка е Първа инвестиционна банка (FIBank), която е класирана четвърта по общи активи и има депозитна база от 4,4 млрд. долара (7,4 млрд. лева). От това може да се направи изводът, че дори и да се появи нещо негативно в рамките на българския банков сектор, то едва ли ще засегне по някакъв начин останалите страни.

България има свой добре организиран "Фонд за гарантиране на влоговете в банките", докато Европейският съюз (ЕС) няма такъв. В края на юни европейските лидери отново не успяха да се споразумеят за създаването на обща европейска схема за гарантиране на депозитите. Това оставя налице Единния фонд за преструктуриране, който няма да може да спаси затъващи български кредитори.

Във всеки случай България вече показа, че е способна да спаси собствените си банки. Тя помогна на FIBank през 2014 г. и лесно може да си позволи да го стори отново, като се има предвид съотношението на дълга спрямо БВП от 25%.

Защо тогава европейските лидери не бързат с присъединяването на България към еврозоната и Банковия съюз? Някои вероятно ще се съгласят с това, че блокът е бил прекалено снизходителен в миналото към новопостъпилите членки и сега е време, макар и със закъснение, да наложи някаква по-строга дисциплина.

Но защо трябва именно България да бъде потърпевша?

В крайна сметка изминаха по-малко от четири години, откакто Латвия беше посрещната в общността на единната валута, въпреки че беше беше добре известна склонността на някои местни банки да „перат“ руска валута.

Трябва да се обърне внимание и на подозрението, че някои европейски политици „съжаляват“, че ЕС е приел нови членки като България и сега се опитват да отхвърля ангажиментите, които вече са поели. Ако това е така, тези хора не трябва да се крият зад стари истории, а да застанат и да изкажат искреното си мнение.