Жълто-червената епидемия на безумието

Всички мерки, което испанският премиер Мариано Рахой взе през последните дни, за да предотврати референдума за независимост на Каталуния, навярно са предизвикали единствено скрита радост в регионалното правителство на каталунския министър-председател Карлес Пучдемон. В Каталуния бяха разположени допълнителни подразделения на паравоенната „Гуардия Сивил", щурмувани бяха помещения, набелязани като избирателни секции, арестувани бяха кметове: централното правителство в Мадрид сякаш прави всичко възможно, за да раздухва омразата на каталунците към голямата им родина, пише в анализ за DW Мартин Муно.

Така Рахой заприлича на онези популисти, които наливат масло в огъня, а после се оплакват, че всичко гори. Защото сепаратистите в Каталуния получават все по-голяма подкрепа, а за това не на последно място е виновна и консервативната Народна партия на Рахой.

Нека да си припомним: през 2006 година испанският и каталунският парламенти одобриха една доста широка автономия на Каталуния, която по-късно беше потвърдена и с референдума в тази провинция. Според новия си статут,  каталунците вече станаха „нация". На първо време изглеждаше, че този статут ще затвори дълбокия разлом между Мадрид и Барселона, възникнал още по време на Гражданската война и задълбочен по-късно при диктатурата на Франко.

Но Народната партия на Рахой подаде пред Конституционния съд жалба срещу новия статут. През 2010 година съдът реши, че няколко ключови разпоредби в статута нямат законова сила. И вместо по-нататъшна регионализация, това решение доведе до нова централизация и изтегляне на компетенции към Мадрид. Последствията са видими с просто око: преди решението на Конституционния съд само 14 от общо 135-те депутати в каталунския регионален парламент бяха за отделяне от Испания, а днес броят им е 72 – абсолютно мнозинство. 

При това и самите каталунци добре разбират с каква рискована игра са се захванали. Защото е ясно като бял ден, че отношенията на една независима Каталуния с останалата част от Испания и с ЕС ще станат много по-сложни. При това не става дума само за такива любопитни обстоятелства като фактът, че след отделянето на Каталуния футболният отбор на „Барселона" вече няма да участва нито в Първа испанска, нито в европейската Шампионска лига, а ще трябва да рита срещу противници от Сабадел или Херона (на каталунски: Жирона).

Става дума за нещо много по-важно: един регион, който е голям колкото Белгия, тепърва ще трябва да изгражда своя държавна структура. И още: Каталуния автоматично ще излезе от ЕС и по неволя ще се окаже в много неизгодни търговски отношения както с Испания, така и с останалата част от Евросъюза. А еуфорията от извоюваната собствена държавност много бързо може да се превърне в махмурлук.

Правителството в Мадрид се гневи – и това е разбираемо, понеже Каталуния произвежда една пета от испанския БВП. Отцепването на тази провинция ще хвърли Испания в още по-дълбока икономическа депресия. Разбираеми са и тревогите на ЕС, защото нищо чудно след каталунския прецедент да се надигнат подобни движения в Страната на баските, в Северна Ирландия, в Южен Тирол, в Шотландия или Фландрия.

Резултатът от референдума - какъвто и да бъде той - няма да има обвързваща сила, нито юридически, нито политически. До момента испанското и каталунското ръководство се държат като онези наперени младоци от нелегалните автогонки, които надуват тунингованите си автомобили един срещу друг. За да се избегне катастрофата обаче, след референдума те трябва да преговарят: за справедливо разпределяне на финансовото бреме, за автономните права, за превръщането на Испания от централизирана във федерална държава. Само дето не е ясно дали тъкмо Пучдемон и Рахой са способни на това.