Тръмп - новият Берлускони

Постоянно слушаме, че феноменът Доналд Тръмп означава, че сме навлезли в нова епоха на постфактум политика. Всъщност обаче постфактум политиката опетнява демокрацията от известно време насам, пише за The Guardian професорът по история на Италия в Bristol University Джон Фуут.

Преди 22 години успешен бизнесмен изпрати видеокасета до телевизионните канали в Италия. Тя показваше как той седи във (фалшив) кабинет и чете предварително подготвено изявление чрез аутокю.

Името на този човек бе Силвио Берлкускони, а това, което той обяви, по неговите думи, бе, че „встъпва на бойното поле“.

Първоначалната реакция бе присмех. Политиците от опозицията приемаха политическия му проект (създаването на „движение“, наречено „Форца Италия“ - „Напред, Италия“, месеци преди критични парламентарни избори), като виц. Някои се шегуваха, че върху камерата е бил сложен чорап, за да омекоти влиянието на лицето на Берлускони.

Но „Форца Италия“ скоро стана най-голямата „партия“. В работническата комунистическа цитадела на квартала Мирафиори Суд в Торино неизвестен психиатър, кандидат на движението на Берлускони, победи дългогодишен синдикалист. Берлускони не просто бе спечелил, той бе откраднал имиджа на лявата партия и някои от поддръжниците ѝ. Животът на това първо правителство бе кратък, но Берлускони доминира в италианската политика през следващите 20 години – побеждавайки на изборите през 2001 и 2008 г. и губейки редица места през 2006 г. От гледна точка на това колко дълго е управлявал като министър-председател на Италия Берлускони се нарежда на трето място след Мусолини и големия либерал на 19-и век – Джовани Джолити.

Паралелите между Берлускони и Тръмп са стряскащи. И двамата са успешни бизнесмени, които се борят с „тъмни“ аспекти, свързани с компаниите им – данъци, счетоводство, офшорни компании. Берлускони бе осъден за данъчна измама през 2013 г., която ефективно сложи край на политическата му кариера. Но бизнес успехът му и огромното му богатство бе част от политическата му привлекателност, точно както при Тръмп. Отвъд богатството Берлускони, подобно на Тръмп, винаги казваше, че е аутсайдер, противник на водещия елит, и то дори, когато бе министър-председател. И, подобно на Тръмп, привлекателността на Берлускони бе популистка и свързана с неговата „индивидуалност“.

Политическият модел на Берлускони тип личен бизнес след това бе последван и от други в Италия. Може да се твърди, че както популисткото антиполитическо Движение „Пет звезди“ на Бепе Грило, така и обликът на Матео Ренци до голяма степен се базират на имиджа на Берлускони. Някой дори може да каже, че Берлускони е променил изцяло политиката. Значението на водещите партии от следвоенния период бе намаляло, но той не се нуждаеше от партия, точно както Тръмп всъщност не се нуждае от републиканската партия.

Т.нар. гафове често бяха част от политическата стратегия на Берлускони – стратегия, която често прибягваше до сексистки, хомофобски и расистки стереотипи, както и намеци за увереността му, че е неустоим за жените. Той се копираше имиджа на Дон Жуан, но се и опитваше да поддържа паралелна репутация на семеен мъж, чието основно опасение е благоденствието на петте му деца.

Предизборните му кампании се въртяха около него. Нищо друго не беше от значение. Той доминираше в програмата от началото до края. Когато бившият кмет на Рим Валтер Велтрони се опита да поведе кампания срещу Берлускони без да споменава самия Берлускони, той понесе сериозна загуба. „Гафовете“ на Силвио обикновено бяха последвани от твърдения, че е „неразбран“ или че е жертва на „враждебно настроени медии“. Той не беше склонен и да приеме присъдата на избирателите като последна, когато изгуби. Правеше чести (и недоказани) твърдения за измами в изборите и манипулиране на резултатите. Да ви напомня за някой?

Той си създаде и множество врагове, срещу които успяваше да мобилизира последователите си: съдебната система, медиите (макар че бе собственик на много от тях), самите политици, жените, ЕС и еврозоната. Той се представяше като жертва на полудялата политическа коректност, като един обикновен/необикновен човек, който просто казва мнението си. Той обеща всичко и не беше от голямо значение дали бързо щеше да бъде доказано, че греши или че нямаше никакво намерение да изпълни обещанията си. Берлускони знаеше, че голяма част от избирателите наистина имат къса памет.

Както и при Тръмп (поне до случая с видеото), скандалите на Берлускони не повлияха особено върху подкрепата към него. Множеството дела и журналистически сензации около личния и бизнес живота на Берлускони често сякаш подсилваха неговата привлекателност за избирателите. Посланието му, за мнозина, бе примамливо. Бъдете като мен. Не плащайте данъци. Радвайте се на живота и правете пари. Говорете каквото си искате. Няма да ви закачаме.

В един момент той стана толкова силен, че дори се опита да се имунизира срещу съдебно преследване чрез закон, прокаран от собственото му правителство. За щастие конституцията на Италия забранява подобни чудовищни действия. Но фактът, че дори му е минало подобна мисъл през главата е тревожна. Масовото противопоставяне срещу Берлускони се надигаше и успокояваше на няколко пъти и мнозина протестираха по улиците. Въпреки това корените на неговата привлекателност се таяха дълбоко в италианското общество – в омразата към политиката и политиците, която оттогава насам се насочи към други форми на популизъм.

Феноменът Берлускони показва, че постфактум политикът може да дойде на власт в една от най-силните и богатите страни в света. Урокът за Америка е, че твърде дълго Берлускони бе приеман за шега и клоун. Накрая никой вече не се смееше. Двайсет години Берлускони в центъра на системата имаше изключително унищожителен ефект за политиката и демократичната култура на Италия, а раните със сигурност още не са излекувани. Тръмп промени условията на политическия дискурс, кампаниите и организацията. Както и при епохата на Берлускони, нещата никога повече няма да бъдат същите.