"Ресурсният национализъм" на Путин е заплашен

По време на управлението си в Кремъл Владимир Путин се ползваше от два основни източника на политическа власт. Единият са високите цени на петрола, които дойдоха в рамките на неговото управление по време на икономическия бум. Другият фактор е патриотичният плам, който той поддържа чрез разпалване на регионални конфликти. Сега цените на петрола падат като камък. Ще успее ли руският президент да се осланя само на патриотичната мобилизация, пита се политическият анализатор от Московския институт "Гайдар" Кирил Рогов във Financial Times.

Изминалото десетилетие видя два периода на растящи цени на петрола. Единият завърши през 2008 г. с настъпването на световната финансова криза. Другият започна 3 години след това. Миналата седмица барел петрол се търгуваше за едва 70 долара в сравнение със 105 долара през юни. Руските производители със сигурност усещат натиска.

Последният спад отбелязва момент на голяма опасност за Путин. За последното десетилетие и половина, откакто той за пръв път стана президент, правителството укрепи контрола си върху петролната индустрия и увеличи ролята си във финансовия сектор. Пълзящата вълна на национализация намали стимулите за инвестиции и отне ресурсите, нужни за частни инвестиции. Това не е безпрецедентно: в богатите на природни ресурси страни хората обикновено са положително настроени към идеята за национализация. Но те очакват едно нещо – дивиденти. 

В ранните години на президентството на Путин, те не бяха разочаровани. Приходите от петрола увеличиха потреблението и стимулираха растежа. По-голямата част от парите бяха разпределени през пазарни канали. Вторият бум на цените на петрола доведе до повишение на икономическото представяне. През 2012 г. и 2013 г., когато цените бяха близки до 100 долара, икономиката беше близо до стагнация.

Липсата на инвестиции доведе до увеличаващи се цени, потреблението забави ръста си и раздаването на приходите от петрола зависеше от щедростта на държавата. В началото на това десетилетие държавните разходи бяха с една четвърт по-високи спрямо средата на миналото. Голяма част от тях отиваше в програми за социално подпомагане, по-високи пенсии и заплати на държавни служители, както и военни разходи.

Този подход понякога се нарича „ресурсен национализъм“ и сме го виждали и преди, например в Ирак при управлението на Саддам Хюсеин или Венецуела при Уго Чавес. Неизбежно тази политика води до конфронтация със Запада и режимът се затваря в себе си.

Политиците, които следват този път, често се обявяват за регионални лидери и започват конфликти със съседни страни, за да се възползват от патриотичната мобилизация. Конфликтите зад граница са източник на легитимност у дома. Те предлагат оправдание за репресиите и привличат хората към националистическата реторика. Обявените цели на конфликта са без значение, важна е самата продължителност на конфликта. Разглеждани по този начин, безнадеждни войни изглеждат рационални, въпреки цената.

Преходът от мек авторитаризъм към тоталитарна власт зависи от три предпоставки: широка обществена подкрепа, мълчаливата подкрепа на елита и икономика, която не запада прекалено бързо. Засега обществената подкрепа е най-силната карта на Путин. След период на спад, рейтингът му на одобрение скочи до 85% през юни.

Това може да е подвеждащо. В авторитарен климат подобни стойности са изключително съмнителни. Публичната дискусия, доколкото я има, е маргинализирана и проучванията на общественото мнение показват само изопачена картина. Въпреки че антизападните настроения се засилват, начинът на живот на руснаците сега е много по-западен отколкото когато и да било преди. Преди две години десетки хиляди излязоха по улиците на Москва и Санкт Петербург, настоявайки за модернизация и промяна.

Елитът започва да се страхува предвид явната популярност на Путин. Но най-сериозната опасност идва от икономиката. Двойният удар от наложените санкции и спадащите цени на петрола предизвиква сериозни проблеми за президента. Репресивният апарат още не е завършен и страната не е изцяло затворена към външния свят. Кремъл се колебае, чудейки се дали да ескалира конфронтацията или да намали напрежението, докато новата икономическа реалност се намести.

Логиката на ресурсния национализъм не познава връщане назад. Режим, който не пуска контрола върху природните богатства на страната, не може да създава благоденствие. Вместо това Путин трябва да провокира патриотичните чувства на хората си. Това означава да засили конфликта си със Запада.