Неравенството спъва растежа

Тъй като континентална Европа не изпадна в толкова голяма дерегулация, там предпочетоха да стимулират растежа чрез по-задълбочена икономическа интеграция. Но цената за осигуряване на фирмите и работниците беше по-малък растеж и по-висока безработица. Въпреки че неравенството не нарасна толкова колкото в САЩ, работните перспективи за младите и безработните, и изобщо за всички оставени извън системата за „покровителстване“, бяха изключително влошени.

Появата на еврото беше привиден благодат, защото намали разходите по заемите и позволи на страните да създават нови работни места посредством финансиране чрез дълг. Кризата обаче сложи край на подобни дейности благодарение на правителствата (Гърция) и местните управляващи (Испания), а и – на строителния (Ирландия и Испания) и финансов сектор (Ирландия). За жалост предишните инвестиции повишиха заплатите без да доведат до съответното покачване на продуктивността, оставяйки правителствата задлъжнели и неконкурентоспособени.

Важното изключение от този модел е Германия, която беше свикнала с ниски лихви по заемите още преди да бъде приета в еврозоната. Когато Западна Германия се обедини със западащата Източна Германия, страната трябваше да се бори срещу исторически високата безработица. В началните години след въвеждането на еврото правителството нямаше друг избор освен да намали протекциите на заетите лица, да ограничи покачването на заплатите и да намали пенсиите, за да може да се увеличи заетостта. Така трудовите разходи на страната намаляха относително спрямо останалите държави от еврозоната, за да се стигне до рязко увеличение на експорта и БВП.

Погледнато от друг ъгъл съществуват и други лекове за кризата. САЩ трябва да се заеме с образование и обучение на хората, за които единствената алтернатива са останалите свободни работни места. Това няма да стане лесно или бързо, но поне предотвратява разрушително високата разлика в предоставените възможности за работа, а и вероятността голяма част от населението да разчита на социални плащания. Това може да бъде постигнато с добре премислена цялостна данъчна реформа, но не и с покачване на данъчните ставки само за богатите.

За страните от еврозоната, които страдат от липса на конкурентоспособност, вече не могат да се отлагат структурните реформи. Но имайки предвид нуждата от приспособяване, не е политически приемливо да се правят всички промени наведнъж, особено при тежки фискални ограничения. Ако се прилага стратегия на не толкова устойчив темп на растеж, то по лек режим на икономии може да облекчи фазата на приспособяване. Накратко казано, това е дилемата на еврозоната: периферията на ЕС има нужда от финансиране докато се нагажда към промените, но Германия продължава да изтъква, че не може да се довери на страните да проведат реформи след като получат парите.

От Бундестага настояват за институционални промени – еврозоната да упражнява по-централизиран контрол върху банките и държавния бюджет на затруднените страни. А в замяна те могат да се възползват от разширен достъп до парични средства. Въпреки еуфорията, която завладя последната среща на европейските лидери, институционалните промени няма да настъпят веднага, защото изискват внимателно структуриране и повече публична подкрепа.

Европа може да се окаже по-добре с мерки за преодоляване на икономическите различия. Ако недоверието в Италия и Испания обаче се възвърне, еврозоната ще трябва да прибегне до традиционния метод за преодоляване на слабото доверие и нисколихвеното финансиране – временна програма за реформи, наблюдавана в стил на МВФ.

Подобни програми не могат да приключат с решимостта на правителството, както показаха гръцките напразни усилия. А правителствата, от своя страна, мразят принудителната загуба на суверенитет и имидж. Но решените страни като Бразилия и Индия в миналото успяха да се договорят по програми, които им помогнаха за създаване на устойчив растеж.

Ако след реформите Европа започне да расте, някои страни може да изпитат американската неравнопоставеност между отделните социални класи. Но стабилният растеж може да предостави ресурсите, нужни за справяне с подобна ситуация. Много по-лошо за Европа би било да изпусне възможността за реформа и да се отдаде на привидно егалитарен упадък. В такъв случай трябва да се избягва примерът на Япония, а не на САЩ.