Вноските към гаранционния фонд като механизъм за регулиране на лихвите

Напоследък в публичното пространство се лансират различни тези за регулация на лихвите, като последната бе някакъв вид нормативно фиксиране на разликата между депозитните и кредитните лихви. Вместо обвързване на кредитните лихви с депозитните, по-добре е да се обвържат депозитните лихви с вноските във Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ).

Такова е мнението на Никола Янков, управляващ партньор в Експат Капитал и бивш зам.-министър на транспорта и съобщенията и зам.-министър на икономиката.

Каква е неговата идея:

"Вноската в този фонд в момента е еднакъв процент от привлечените средства за всички банки, без оглед на рисковия профил на банката. Дотолкова доколкото тази вноска е вид застраховка срещу риск от фалит, логично е цената й да е по-висока при по-рисковите банки.

А рискът на една банка е пряко свързан и измерван с нивото на лихвените проценти, на които тя успява да се финансира от пазара – колкото по-високи лихви по депозитите плаща, толкова по-рискова е тя. Така че логично е банките, които плащат най-високи депозитни лихви, да плащат и най-високи вноски във фонда.

Ако се сложи един „нормален“ или по-скоро желан „праг“ – например 4% за годишна депозитна лихва (в Европа лихвите са доста по-ниски), може да се направи механизъм, при който за всеки процент депозитна лихва над този праг банката да плаща още 0,5% вноска във ФГВБ. Така банките, които предлагат лихви на и под прага, ще плащат например 0,5%. Онези, които предлагат лихви около 10% (6% над прага), ще плащат 6 * 0.5% + 0.5% = 3.5% застраховка. Механизмът може да се направи още по-драстичен, ако цената на застраховката расте прогресивно: например за всеки процент лихва над прага цената да е различна и да расте с допълнителна надбавка (с 0.1% например). При такава формула банка, която предлага 10% годишна депозитна лихва, ще плати (0.5 % + 0.5% + 0.6% + 0.7% + 0.8% + 0.9% + 1.0%) = 5.0%.

Това ще охлади (и ще обезсмисли) много бързо високите лихви по депозитите, а оттам ще намали веднага и значително цената, на която се финансират банките в България.

Една такава инициатива е логична, лесно приложима и не толкова антипазарна и трудно контролируема, колкото „автоматично“ фиксиране на „разликата“ между депозитните и кредитните лихви. Най-малкото защото във всяка банка има различни депозити и различни кредити с различни лихви, срокове и условия – единна хипотетична лихвена разлика между тях не съществува.

Такава инициатива би могла да се оформи като промяна в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Лихвеният „праг“, над който стартира формулата за увеличение на застраховката, може да се определя от БНБ или от Министерския съвет, доколкото това е въпрос на икономическа политика.

Политиката за определяне на този лихвен праг трябва да е ясна, логична и публично обяснена. Механизмът може да се задейства автоматично при определени пазарни условия, като скокове на лихвите на междубанковия пазар, разширяване на спреда между търсене и предлагане на паричен ресурс или изчезване на ликвидността (силно спадане на обемите) на междубанковия пазар спрямо обичайните нива.

В момента нито БНБ, нито Министерството на финансите се намесват по някакъв начин в тези процеси. Това по принцип е добре в краткосрочен план, ако пазарите се възстановяват ефективно сами. Но в средносрочен план и конкретно в българския случай, очевидно има нужда от някакъв вид държавна намеса.

По различни (необясними) причини БНБ и МФ не провеждат операции на открития пазар с активни продажби и покупки на ДЦК (като Федералния резерв в САЩ), за да регулират ликвидността и лихвите. В такъв случай нормативната регулация остава като единствена възможност за корекция на пазара.

Верният подход към сегашната кризисна ситуация с лихвените нива в България може би трябва да е комплексен:

1) нова регулаторна мярка за пенализиране на високите лихви чрез по-високи вноски към ФГВБ;
2) активни операции на пазара с ДЦК от страна на БНБ и МФ;
3) активна позиция на КЗК по отношение на банковия сектор в страната, който досега е бил и продължава да бъде „галеното дете“ на българската администрация."