Индустрията, глупако!*

България регистрира няколко поредни години на сравнително стабилен икономически растеж. Най-видимо е това около Пловдив, където изникнаха множество заводи, произвеждащи основно машинни компоненти, в София, където хиляди квадратни метри офиси се напълниха с млади хора, работещи в IT фирми и аутсорснати услуги на мултинационални компании и навсякъде, където се изливат милиарди евросредства в инфраструктура или просто субсидии. После процесът започна да прелива и към другите градове и днес безработицата клони към нула – реално всеки способен човек може да си намери работа, ако желае.

Създаде се усещането, че тези бизнеси формират гръбнака на растежа и могат да доведат икономиката ни до така мечтаното изравняване на доходите със средните за Европейския съюз. И неусетно много хора започнаха не на шега да твърдят, че големи предприятия с комини – от онези мръсните, които обикновено асоциираме със социалистическата промишленост – не ни трябват. Можем спокойно да си пишем код, обслужваме клиенти от Таити, сглобяваме разни джаджи и да усвояваме субсидии. И така да си живеем чисто и спретнато без излишен тормоз.

Това е мит, който трябва навреме да бъде разбиван в главите, за да не бъде разбит от реалната икономика в един бъдещ момент. Не ме разбирайте погрешно – аз съм изключително доволен, че много нови бизнеси процъфтяват и дават хляб на толкова много хора. Но като експерт по устойчиво развитие съм длъжен да предупредя: Това е временно явление, чийто край бързо наближава!

За европарите мисля, че всичко е казано. Ефектите от корупцията и безсмислените инвестиции са ясни и няма да ги коментирам тук. Те са дрога за икономиката и дългосрочно само вредят.

По-интересен е казусът с аутсорсинга и машиностроенето, които споделят няколко важни особености. Първо, те са тук основно поради наличието на нископлатена работна ръка, която е и сравнително квалифицирана. Второ, в масовия случай те не произвеждат краен потребителски продукт, а са само брънка в глобална верига. Трето, тези бизнеси нямат почти никаква пряка връзка с останалата част от икономиката ни – не разчитат на местни суровини или продукти, нито произвеждат нещо, което друг да превръща в краен продукт в България. Разбира се, има и изключения от горните, но те са малко.

Ефектите от тези три фактора изобщо не са за подценяване. Най-очевидният е, че при сегашния бърз ръст на доходите и недостиг на търсещи работа в България съвсем скоро първият фактор просто няма да работи. Това означава, че процесът на пристигане на нови инвеститори ще секне. Друго последствие е, че тези бизнеси могат да ни кажат „Чао!“ във всеки един момент, когато нещо в България вече не ги устройва или пък намерят другаде по-евтино място за производство. Не ги обвинявам – това им е бизнес-моделът – просто го отбелязвам като потенциално бъдеще с висока вероятност.

В масовия случай тези компании генерират изключително ниска добавена стойност на зает, а и не представляват нито клиент, нито доставчик за други бизнеси в България, тоест непреките ефекти от присъствието им са почти невидими за икономиката. Нямат принос към акцизите, митата или концесионните плащания, нито пък обичат да оставят значими печалби за облагане с корпоративен данък, тоест бюджетът не вижда много от тях.

Най-важният момент обаче е другаде. Бегъл поглед към поредното издание на годишната класация Капитал Топ 100 на най-големите компании в България ясно го показва. С огромна дистанция на върха стоят вечните Лукойл Нефтохим и Аурубис – с големите си комини те правят общи приходи от 5.8 и 5.5 милиарда лева, ръст от 3.3 милиарда спрямо 2016 г. и дял в износа на страната от над 20%. Само едногодишният ръст на тези две предприятия вече формира целия скок на БВП на страната за 2017 г.

Докато Лукойл внася всичката си суровина, Аурубис е в България, защото около 30% от концентрата идва от Асарел-Медет и Елаците-Мед. Те би трябвало да правят приходи от около 1 млрд. лв. общо. Отделно край тях оперира и ДПМ Челопеч с 400 млн. лв. приходи. Това означава, че 4-те големи компании в Средногорието имат общи приходи от около 7 млрд. лв.

Това е повече от приходите на всички компании в Топ 20 на машиностроенето и Топ 20 на IT и аутсорсинга взети заедно. А се генерират само от около 5000 директно наети и още толкова служители на фирми-доставчици и подизпълнители. Клъстер Средногорие прави много повече приходи, добавена стойност, износ и заплати на служител от всички бляскави офиси в София и предприятията в индустриалните зони на Пловдив. За съжаление, Средногорието е далеч от жълтите павета и малко хора тук си дават сметка за значимостта на съществуването му.

Добрата новина: Не е само Средногорието – добивната, металургичната и преработвателната индустрия на България растат. Ако погледнем Капитал Топ 100 и отсеем само промишлеността (без услуги и енергетика), ще видим списък от големи и растящи предприятия, които са дълбоко вкоренени в икономиката ни. Астра Биоплант, София-Мед, КЦМ, Стомана-Индъстри, Солвей Соди, АДМ Амилум, Олива, Монди Стамболийски – всички тези предприятия преработват предимно суровини, добити или отгледани в България, и после доставят на други български компании или директно изнасят продукция на все по-висока стойност по целия свят.

Това са истинските мотори на българската икономика, за които рядко четем или чуваме, въпреки че издържат цели региони. Това са капиталоемки и енергоемки производства, които не могат да бъдат преместени от днес за утре, а и трудно виреят далеч от суровинната си база. Те са тук, за да останат и да създават устойчива стойност за всички ни в дългосрочен план. Повечето някога наистина са били много неефективни и големи замърсители, но днес оперират на световно ниво и се нареждат сред най-конкурентните и чисти производители в браншовете си.

Лошата новина: България активно задушава индустриалните си двигатели. И тук не говоря само за ликвидацията и неуспешната приватизация на стари мини и предприятия като Кремиковци, ОЦК Кърджали и Химко Враца. По-скоро имам предвид огромните пречки, които среща всеки нов инвеститор в тежката индустрия в последните десетина години. Неосъзнаването на значимостта на този бизнес за страната и регионите е ужасяващ проблем, защото води до някакъв нерационален страх от тежката индустрия и отхвърляне с лека ръка на всяка инициатива. Колко новооткрити мини, металургични, хартиени или химически предприятия изникнаха в България през 21 век? Твърде лесно се броят, а усилията за случването им са кански.

И това въпреки че ефектите от подобни инвестиции са живителни за цели региони – първият нов рудник в новата ни история край Крумоград го показва още по време на изграждане. Примерите за пропуснати възможности са безброй – от неслучилите се проучвания за наличие на шистов газ, които можеха да ни дадат лелеяната енергийна независимост, през изграждането на хидрометалургичен завод в Челопеч, който днес щеше да задържа много повече от добавената стойност от добива на ДПМ в България, до проектите край Трън, Велинград и Генерал Тошево. И това са само най-известните примери, а те представляват просто върха на айсберга от пропуснати ползи.

Аутсорсингът скоро ще започне да си тръгва – няма как да го задържим. От машиностроенето българската икономика може да има наистина значими ползи само в случай, че компаниите произвеждат краен продукт тук. Неслучайно най-големите и печеливши играчи в този сектор са две държавни компании, за които ни е по-удобно да не говорим – Арсенал и ВМЗ. Сещате се защо. Чак на трето място идва Либхер, който все пак прави хладилници. Оттам нататък, най-големите са все производители на компоненти, които имат крещяща нужда от голям автомобилостроител, който да ги закотви тук. Но засега това са само мечти…

Междувременно обаче, България разполага с ресурси за развитие на тежка индустрия, които може и трябва да използва, за да създадем добро качество на живот за себе си и такова бъдеще за нашите деца, което ние не получихме от родителите си.

*Автор на текста е Боян Рашев, управител и партньор в консултантската компания "Денкщат България". Материалът е публикуван в блога на компанията www. sustainability.bg.