Коронавирусът в България: Как не се управлява здравна криза

2020 година беше различна. Тя донесе промени в много аспекти на личния и обществения живот и разтърси икономиките. Сега, когато годината е почти история, Investor.bg събра най-значимите събития и тенденции от политическия и икономически живот в България и по света през последните 12 месеца в специалната секция "Икономиката през 2020 г."

Хаос и паника. Това най-точно описва действията на управляващите за овладяване на коронакризата в България, която не само че не беше овладяна, но напълно излезе от контрол, за да оглави България класациите с печален черен рекорд – най-висока смъртност в света (над 25 на 100 хил. души за период от две седмици).

Това, което изплува на повърхността в морето от статистически данни, е десетилетната проява на небрежност към здравето на здравната система. Логично, тя прояви недъзите си с пълна сила, докато властта се оплиташе в собствената си непоследователност и неумение да комуникира и управлява кризата и да запуши пробойните.

Основната отговорност по управлението на здравната криза беше прехвърлена на институцията в сектора с най-малък капацитет и дори определена от един бивш здравен министър като напълно излишна – регионалните здравни инспекции (РЗИ). Допълнителна тежест пое и нереформираната спешна помощ, която се оказа, че трябва да стане такси за всички заразени с коронавирус, без оглед на състоянието им, и да продължи да обслужва и останалите спешни състояния. За доболничната помощ много ясно се видя, че не функционира, а за болничната – че е поставена на колене заради недостига на специалисти, неравномерното им разпределение и остарялата апаратура.

Резултатът: хората, подгонени от страха, действат на принципа „оправяй се сам“. И без това крехкото доверие в здравеопазването и между лекари и пациенти беше напълно прекършено със сипането на обвинения от телевизионния ефир. Няколко месеца, в които можеше да бъде направена подготовка на системата и да бъдат обучени медици от други специалности да се справят с инфекциите, бяха пропилени.

Ясно е, че колкото и пари – защото в критични моменти е типично властта в България да развърже кесията и да започне да размята числа пред медиите, да се излеят в момента в системата, те ще бъдат изсипани в каца без дъно и няма да тушират избуялото недоверие. Този пожарогасител твърдо не работи, защото няма да запълни дупката от недостига на медицински персонал, нито ще въведе ред в система, в която няма въведен йерархичен ред за отговорности, особено при извънредни ситуации.

Личен челен сблъсък

Лично аз осъществявам периодични челни сблъсъци със здравната система в България от години заради рядко, хронично, автоимунно заболяване, което на практика диагностицирах преди повече от 5 години сама, проследявам почти напълно отново сама и се информирам за тенденциите и възможностите за лечението също – познайте!, сама, защото специалистите в България са малко, претоварени са и не успяват да обърнат внимание и да говорят адекватно с пациентите си.

Коронавирусът обаче рязко оголи корена на тази самота на пациента, видял положителен тест за Covid. У дома + „светна“ на 20 октомври въпреки всички предприети мерки. Въпреки адекватния личен лекар, който реагира мигновено, възможност за реален преглед и оценка на състоянието нямаше. На практика паднахме в плена на телефонната медицина. По това време в София функционираше само т.нар. координационен център, който вече не работи, имаше случаи на хора, чакали 12 часа за преглед във въпросния координационен център, а след многобройните разговори с личния ни лекар решихме, че ще оцелеем, без да си го причиняваме, и ще чакаме – да отминат симптомите, да мине карантината.

Карантината всъщност се оказа самокарантина, защото нито една от отговорните за това институции не ни потърси, за да ни връчи предписанията, на базата на които се изготвя документацията след това (болнични и пр.). За да е абсурдът пълен, аз не фигурирах никъде като заразена, само съпругът ми. След неколкодневни разправии с лабораторията, направила тестовете, която твърдеше, че всички данни е въвела коректно, координационния център, на който се оказа, че не са дадени правомощия да прави корекции по данните в информационната система на РЗИ, и многократни позвънявания в самото РЗИ от моя страна и от страна на личния ни лекар, приключили с троснати отговори „Чакайте да ви се обадим!“, накрая се отказах и си пуснах отпуск за дните, в които не се чувствах добре и не работих. Завеса. Край.

Буквално седмица след изтичането на (само)карантината ни заработиха т.нар. триажи, а около месец след това – и Covid кабинети, в ДКЦ-та в София. Каква бе изненадата обаче, че триажите не работят в почивните дни, след като се наложи да закарам, като преболедувала и с антитела, приятелка за преглед, защото нямаше време да чака линейката-такси, и да обикаляме болници. В кабинетите в ДКЦ-та пък масово се търсят направления на хартия от личните лекари и бележки, за да бъдат направени антигенни тестове, а хора биват връщани, без да им се направят нужните изследвания. Тези, на които им се правят изследвания, пък са обратно насочвани към общопрактикуващите лекари за назначаване на лечение.

Отговорът на въпроса функционира ли доболничната помощ, е не. Хората продължават да мръзнат пред болници и ДКЦ-та, за да бъдат изследвани и евентуално приети за лечение, ако има места, и да обикалят по аптеки в търсене на медикаменти.